Намираме се освен това в нещо като отправна точка за нещата, които обсъждам, от която човек най-после може да започне да говори за откъсването на Федър от руслото на рационалната мисъл, за да преследва призрака на самата рационалност.
Имаше един откъс, който бе прочел и повтарял наум толкова много пъти, че е оцелял непокътнат. Започва така:
В храма на науката има множество чертози… и най-разнообразни са онези, които ги обитават, както и мотивите, които са ги отвели там.
Мнозина са се отдали на науката поради радостното усещане за превъзхождаща интелектуална мощ; науката си е техен собствен специален спорт, от който очакват ярки преживявания и удовлетворение на амбициите си; много други могат да бъдат намерени в този храм, които са поднесли плодовете на своя ум пред този олтар от чисто утилитарни съображения. Да би дошъл ангел Господен и изгонил вън от храма всички хора, принадлежащи към тия две категории, той ще бъде забележително по-празен, но все пак вътре ще останат люде и от сегашното, и от прежните времена… Ако типовете, които току-що изгонихме, бяха единствено съществуващи, храмът никога не би могъл да оцелее по-дълго от дърво без дънер… онези, които са получили благоразположението на ангела… са малко нещо странни, необщителни, самотни хора, които не си приличат един на друг толкова, колкото тълпата на низвергнатите.
Кое ги е довело в храма… няма еднозначен отговор… бягство от всекидневния живот с болезнената му грубост и безнадеждна пустота, от оковите на собствените менящи се страсти. Деликатно изградената натура копнее да избяга от шумното си, тясно обкръжение в тишината на високите планини, където погледът свободно странства през спокойния, чист въздух и нежно проследява мирните очертания, видимо съградени за вечността.
Откъсът е взет от реч, произнесена през 1918 година от един млад немски учен на име Алберт Айнщайн.
Федър бе завършил първата си година в университета на петнадесетгодишна възраст. Областта му вече бе биохимията и той смяташе да специализира в граничната област между органичния и неорганичния свят, която сега е известна като молекулярна биология. Той не гледаше на това като на кариера в името на личното си добро; Бе много млад и това беше цел на благороден идеализъм.
Състоянието на духа, което дава възможност на човек да върши такава работа, е сходно с онова на молещия се или на влюбения. Всекидневното старание идва не от някакъв преднамерен стремеж или програма, а направо от сърцето.
Ако Федър бе влязъл в науката поради амбиция или с утилитарни намерения, може би никога нямаше да му хрумне да задава въпроси за естеството на научната хипотеза като същност сама в себе си. А той ги задаваше и не бе удовлетворен от отговорите.
Изграждането на хипотези е най-неясната от всички категории на научния метод. Откъде се вземат, никой не знае. Седи си човек някъде, гледа си работата и изведнъж — прас! — проумява нещо, което по-рано не е разбирал. Докато не бъде проверена, хипотезата не е истина. Защото проверките не са неин източник. Източникът й е някъде другаде.
Айнщайн е казал:
Човек се опитва да създаде за себе си по начин, който най-добре го удовлетворява, една опростена и понятна картина на света. След това се опитва до някаква степен да замести с този свой космос света, познат от практиката, и така да го победи… Той превръща този космос и неговия градеж в опорна точка на емоционалния си живот, за да намери мира и спокойствието, което не може да намери в ограничения водовъртеж на собствения си житейски опит… Върховната цел… е да се достигне до онези всеобщи основни закони, въз основа на които космосът може да бъде изграден чрез чиста дедукция. Не съществува логически очертан път към тези закони; само интуиция, почиваща на подходящо разбиране на житейския опит, може да стигне до тях…
Интуиция? Подходящо разбиране? Странни думи за произхода на научното знание.
Друг някой учен, не тъй голям като Айнщайн, би могъл да каже: „Ала научното знание идва от природата. Природата дава хипотезите.“ Но Айнщайн е разбирал, че природата не ги дава. Природата дава само експериментални данни.
Един по-незначителен ум би могъл тогава да каже: „Добре де, човек дава хипотезите.“ Но Айнщайн отрича и това. „Никой — казва той, — който действително е навлязъл в материята, няма да отрече, че на практика светът на явленията единствен определя теоретичната система въпреки обстоятелството, че не съществува теоретически мост между явленията и техните теоретически принципи.“