Вече е възможно да погледнем малко назад и да разберем защо е важно да говорим за този човек във връзка с всичко, което бе казано по-рано относно разделението между класическата и романтичната действителност и несъвместимостта на двете. За разлика от множеството романтици, разстроени от хаотичните промени, които науката и техниката насилствено внасят в човешкия дух, Федър със своя научно обучен, класически разсъдък бе в състояние да направи нещо повече от това, да кърши ръце, изпаднал в смут, да избяга или да заклейми с общи приказки цялата работа, без да предложи каквито и да било разрешения.
Както казах, накрая той предложи цял куп разрешения, но проблемът бе така дълбок, така труден и многостранен, че никой всъщност не разбра сериозността на онова, което той разрешаваше, и затова не разбра или разбра криво казаното.
Причината за сегашната социална криза, бе казвал той, е генетичен дефект в естеството на самия разум. И докато този дефект не бъде отстранен, кризата ще продължава. Днешните наши модели на рационалност не движат обществото напред към един по-добър свят. Те все повече и повече го отдалечават от този по-добър свят. Тези модели са в действие от Възраждането насам. Докато нуждата от храна, облекло и подслон доминира, те ще продължават да действуват. Но след като за огромни маси хора тези нужди вече не изпъкват над всичко останало, целият строеж на мисленето, дошъл до нас от древни времена, вече не е адекватен. Започва да се вижда какъв е той в действителност — емоционално изпразнен, естетически безсмислен и духовно пуст. В такова състояние се намира той днес и ще продължи да се намира още дълго време занапред.
Аз виждам една свирепа, социална криза, чиято дълбочина никой не разбира, да не говорим пък за нейните разрешения. Виждам хора като Джон и Силвия да живеят изгубени и отчуждени от цялата рационална структура на цивилизования живот, търсейки излази от нея, без да намират нито един, който да бъде задоволителен за продължително време. А после виждам Федър с неговото самотно, уединено отшелничество в лабораторията — зает всъщност със същата криза, но тръгнал от друга отправна точка, насочил се в обратна посока, — а това, което аз се опитвам да направя тук, е да обединя всичко. Задачата е така огромна — затова като че ли понякога се отклонявам.
Никой, с когото Федър разговаряше, не изглеждаше да се вълнува особено от това явление, което така затрудняваше самия него. Те сякаш казваха: „Известно е, че научният метод си е в сила. Защо тогава да го поставяме под въпрос?“
Федър не разбираше този подход, не знаеше как да се справи с него и понеже не изучаваше науката от лични или утилитарни подбуди, той просто го спря напълно. То бе като да наблюдава онази ведра планинска картина, описана от Айнщайн, и изведнъж посред планината да се появи пукнатина, една бездна от чистото нищо. И бавно, и с огромни мъки, за да обясни тази бездна, трябваше да приеме, че планината, която е изглеждала издигната за вечни времена, може да е нещо друго… може би просто плод на собственото му въображение. Това го парализира.
И така Федър, който на петнадесетгодишна възраст бе завършил първия си курс в университета, на седемнадесет години беше изключен от него за слаб успех. Като официални причини посочиха незрелост и немарливост в учението.
Никой нищо не можеше да направи в случая — да предотврати или да промени нещо. Университетът не би могъл да продължи да го държи, без да скъса с традиционните си изисквания.
Потресен, Федър се зарея насам-натам и тези негови реяния го отведоха в една далечна духовна орбита, но в крайна сметка той се върна по пътя, който сега следваме ние — към вратите на същия университет. Утре ще опитам да тръгна по тоя път.
В Лоуръл, откъдето най-после зърнахме планините, спряхме да нощуваме. Вечерният вятър сега е студен. Вее от снеговете там горе. Макар че слънцето се е скрило зад планините преди час, небето иззад планинската верига все още светлее.