Силвия, Джон, Крис и аз вървим по дългата главна улица в сгъстяващия се здрач и усещаме присъствието на планините, макар да разговаряме за други неща. Чувствувам се щастлив, задето съм тук, и все пак малко тъжен, пак от това, че съм тук. Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш.
11
Събуждам се, като се питам дали чувствувам, че сме близо до планините поради спомен или поради нещо, което е във въздуха. Намираме се в красива, стара, облицована с дърво стая в хотел. Слънцето блести върху тъмното дърво през щората на прозореца, но макар и със спусната щора усещам, че сме близо до планините. Има планински въздух в стаята. Той е студен и влажен и почти уханен. Едно дълбоко вдишване ме кара с нетърпение да очаквам следващото и после следващото и с всяко дълбоко вдишване това нетърпение става все по-голямо, докато накрая изскачам от леглото и вдигам щората, за да нахлуе свободно слънчевата светлина — блестяща, студена, сияйна, остра и ярка.
Надига се някакъв порив да прекося стаята и да разтърся Крис целия, да го изтръгна от съня, за да види всичко това, но от слабост или някакво чувство може би, позволява му се да поспи още малко, а аз със сапун и бръснач в ръце отивам към обща умивалня в другия край на дълъг коридор, облицован със същото тъмно дърво, като дъските на пода скърцат през целия път до нея. В умивалнята топлата вода съска и клокочи по тръбите, твърде гореща отначало за бръснене, но приятна, след като я смесвам със студена.
През прозореца над огледалото виждам, че отзад има веранда, и когато свършвам, излизам да постоя на нея. Тя е на едно равнище с върховете на дърветата, заобикалящи хотела, които сякаш реагират на този утринен въздух също като мене. Клоните и листата се раздвижват с всеки лек полъх, сякаш е бил дълго очакван, сякаш тъкмо него те са чакали.
Крис става скоро, а Силвия излиза от нейната стая, като казва, че тя и Джон вече са закусили и той се разхожда някъде навън, но тя ще придружи Крис и мен на закуска.
Влюбени сме във всичко тази сутрин и разговаряме за приятни неща, докато крачим по огряната улица към един ресторант. Яйцата, палачинките и кафето са божествени. Силвия и Крис водят задушевен разговор за училището му, за приятелите му и за лични неща, докато аз слушам, загледан през големия прозорец на ресторанта в насрещната витрина. Колко е различно сега от онази самотна нощ в Южна Дакота. Отвъд тези постройки има планини и снегове.
Силвия казва, че Джон е говорил с някого в града за друг път към Боузмън, на юг през Йелоустоунския парк.
— На юг? — казвам. — Имаш предвид Ред лодж?
— Да, струва ми се.
Някакъв спомен за снеговете през юни ми идва в главата:
— Този път се изкачва доста над горския пояс.
— Това лошо ли е? — пита Силвия.
— Ще бъде студено — в съзнанието ми изникват снегове и ние посред тях на мотоциклетите. — Но великолепно.
Срещаме се отново с Джон и въпросът е решен. Скоро, преминали през железопътен подлез, ние сме на криволичещия през нивите асфалтов път към планините пред нас. Този път Федър използуваше непрекъснато и всяко кътче предизвиква проблясъци в паметта ми. Високата тъмна верига на Абсароките се издига право пред нас.
Следваме някакво поточе към извора му. В него има вода, която е била сняг преди по-малко от час. Поточето и пътят минават през зелени и каменисти поляни, всяка една по-висока от предишната. Всичко е така отчетливо в тази слънчева светлина. Тъмни сенки, ярка светлина. Тъмносиньо небе. Слънцето е ярко и горещо, когато сме в обсега му; но щом минем под крайпътни дървета, веднага става студено.
Играем на гоненица с едно малко синьо „Порше“ по пътя, задминаваме го със свирене, а после то ни отминава със свирене, повтаряме това няколко пъти през поля с трепетлики и ярката зеленина на треви и планински шубраци. Всичко това е запечатано в спомените.
По този път той се изкачваше в планината, после пеша три-четири или пет дни, после се връщаше на пътя, за да си вземе още храна, после пак се връщаше, като изпитваше почти физиологическа нужда от тия планини. Поредицата негови абстракции стана толкова дълга и така сложна, че той трябваше да се обкръжава с тукашната тишина и пространство, та тя да не се заплете. Сякаш Построения, изграждани часове, щяха да бъдат разбити от най-малкото отклонение към друга мисъл или друго задължение. Мисленето му не приличаше на това на другите хора дори тогава, преди да се побърка. То се развиваше по равнище, на което всичко се променя и размества, от което институционализираните стойности и истина са се отклонили и единствен собственият дух те тласка напред. Ранният му провал го бе освободил от всякакво осъзнато чувство за дълг да мисли по институционални предписания и мислите му бяха стигнали вече независимост до степен, позната на малцина. Той усещаше, че институциите, каквито са училищата, църквата, правителството и различните организации, се стремят да насочат мисълта към цели, различни от истината, за да увековечат собствените си функции и да контролират индивидите, поставяйки ги в подчинение на тези функции. Започна да гледа на ранния си провал като на щастлив пробив — едно случайно измъкване от капан, приготвен за него, и в остатъка от дните си бе винаги нащрек за капаните на институционализираните истини. Все пак не разглеждаше така нещата и не мислеше по такъв начин отначало, а по-късно. Тук малко изневерявам на последователността. Всичко това настъпи всъщност доста по-късно.