Истините, към които Федър отначало се устреми, бяха странични истини; вече не фронталните истини на науката, сочените от съответните дисциплини, а периферни истини, които се забелязват с крайчеца на окото. При една лабораторна ситуация, когато целият порядък на опити се обърка, когато всичко стане погрешно или е неопределимо, или е така объркано от неочаквани резултати, че не можете да му хванете края, тогава започвате да мислите странично. Това е дума, която той по-късно употреби, за да изрази онова нарастване на познанието, което не се движи напред като стрела при полет, а се увеличава странично, сякаш стрелата набъбва, или пък като при стрелеца, който открива, че макар да е улучил центъра на мишената и да е спечелил наградата, сега погледът му не е центриран, той вече не се прицелва; сега главата му си почива върху възглавница, а през прозореца грее слънце. Страничното познание е познание от напълно неизвестно направление, което дори не се разбира като направление, докато самото знание не се отправи силом в някое. Страничните истини разкриват вероятността на аксиомите и постулатите, които стоят в основата на съществуващите системи за постигане на истината.
Погледнат отстрани, той се бе оставил да го носи течението. И в действителност си беше така. Човек се оставя на течението, когато изучава странични истини. Той не можеше да следва някой от известните методи на действие, за да открие причината за това, тъй като именно тези методи и действия бяха на първо място погрешни. Затова се бе оставил на течението — легнал бе на дрейф. Това бе всичко, което можеше да стори.
Дрейфът го докара до армията, която го изпрати в Корея. От спомените му е останал фрагмент — картината на една стена, видяна от носа на кораб, блеснала сияйно като портите на рая по средата на някакво неясно очертано пристанище. Трябва изключително високо да е ценял този фрагмент и много пъти да го е мислил, защото, макар да не се връзва с нищо друго, той е ярък, толкова ярък, че и аз съм се връщал много пъти към него: сякаш символизираше нещо много важно, някакъв повратен момент.
Писмата му от Корея се различават коренно от по-раншните му писания, което говори за същия повратен момент. Те просто ще избухнат от чувства. Изписва страница след страница от дребни подробности, които забелязва: магазини с плъзгащи се врати, плочести покриви, пътища, покрити със слама колиби, всичко. Понякога изпълнен от див ентусиазъм, понякога потиснат, понякога ядосан, понякога дори шеговит, той е като някакво създание, което е намерило изход от кафез, за който дори не е знаело, че го огражда, и сега необуздано се носи по земята, лакомо поглъщайки с поглед всичко, което се вижда.
По-късно, се сприятелил с корейски работници, които говорели малко английски, но искали да научат още, за да могат да кандидатствуват за преводачи. Прекарвал с тях времето след работа, а в замяна те го водели на дълги екскурзии в края на седмицата през хълмовете, за да види домовете им, приятелите им и да му разтълкуват начина на живот и мислене на една друга култура.
Седи край пътека през красив, брулен от вятъра склон, извисил се над Жълто море. Оризът по терасирания склон под пътеката е узрял напълно и е кафяв на цвят. Приятелите му гледат с него долу към морето и виждат далечни острови. Обядват на открито, другите говорят помежду си и с него, а темата е идеограмите и тяхното тълкуване на света. Той говори за това, колко е удивително, че всичко във вселената може да бъде изразено с двадесет и шестте писмени знака, с които си служат. Приятелите му кимат и се усмихват и ядат храната, която са извадили от консервните кутии, и любезно казват „не“.