Във височините на мисълта човек трябва да привикне към разредения въздух на несигурността, към огромната мащабност на задаваните въпроси и предлаганите отговори. Поривът на мисълта се устремява напред и напред, и напред, така очевидно изпреварва способностите на разума да проумее, че се колебаеш дори да пристъпиш напред от страх да не се загубиш в тези височини, така че никога вече да не можеш да намериш обратния път.
Какво е истината и как я познаваме, когато сме стигнали до нея?… Как изобщо познаваме каквото и да било? Съществува ли „аз“, „душа“, която разпознава, или тази душа представлява просто клетки, координиращи усещанията?… Поначало променя ли се действителността или е установена и непроменлива?… Когато се каже, че нещо означава нещо, какво се има предвид?
Много пътища през тия високи области са били прокарани и покрити със забвение от началото на времето и макар получените по тези пътища отговори да са претендирали за дълговечност и общовалидност, цивилизациите са се променяли по избраните от тях пътища и имаме много различни отговори за едни и същи въпроси и всеки един от тях може да бъде приет за верен в собствения си контекст. Дори в рамките на една и съща цивилизация постоянно се изоставят старите пътища и се поемат нови.
Понякога се твърди, че няма истински напредък; че една цивилизация, която взема безчислени жертви от изтребителни войни, която замърсява почвата и океаните с все по-големи количества отпадъци, която унищожава достойнството на личността, като я принуждава да води механизирано съществуване, трудно може да се приеме като напредък спрямо начина на живот в доисторическите времена, основан на лов, обработване на земята и събиране на храна. Но това твърдение, макар и романтично-привлекателно, не издържа. Първобитните племена са допускали далеч по-малко лична свобода, отколкото съвременното общество. Древните войни са се водили с много по-слабо морално оправдание от съвременните. Една технология, която създава отпадъци, може да намери и намира начини да се справи с тях, без да наруши екологическото равновесие. И учебникарските картинки, изобразяващи първобитния човек, понякога пропускат някои от недъзите на примитивния живот — болката, болестите, глада, непосилния труд, за да оцелееш. Пътят от мъчителното просъществуване до съвременния начин на живот може трезво да бъде определен единствено като напредък и единственият двигател на този напредък съвършено очевидно е самият разум.
Вижда се как и неформалният, и формалният процес на хипотеза, експеримент, извод век след век, повтаряни с нов материал, са изградили йерархиите на мисълта, които са отстранили повечето от враговете на първобитния човек. До известна степен романтичното заклеймяване на рационалността произлиза от самата ефективност на рационалността при измъкването на човека от примитивните условия на живот. Тя е такова мощно всеподчиняващо оръжие на цивилизования човек, че потиска всичко останало и днес подчинява и самия човек. Това е източникът на недоволството.
Федър бродеше из тия височини отначало безцелно, поемайки по всяка пътека, по всяка следа, където е бил някой по-рано, като разбираше от време на време от бегли погледи назад, че видимо има някакъв напредък, но без да съзира пред себе си нещо, което да му сочи накъде да върви.
През трънливите проблеми на действителността и знанието са преминали големи фигури на цивилизацията, някои от които, като Сократ и Аристотел, като Нютон и Айнщайн, са били познати почти на всички, но повечето от които са далеч по-неизвестни. Имена, които никога по-рано не бе чувал. И той бе очарован от техните постановки и от целия им начин на мислене. Вървеше внимателно по следите им, докато започваха да му се струват изстинали — тогава ги изоставяше. Едва-едва креташе в следването си според академичните стандарти на онова време, но това не бе защото не работеше или не мислеше. Той мислеше твърде усилено, а колкото по-усилено мислиш в тия височини на разума, толкова по-бавно напредваш, Федър четеше по-скоро научно, отколкото литературно — преценяваше всяко изречение, записваше своите съмнения и въпроси, за да ги разреши по-късно, и аз имам щастието да разполагам с пълен сандък тетрадки с тези бележки.
Най-изненадващото тук е, че почти всичко, което е казал години по-късно, се съдържа в тях. Разстройващо е да се види в какво пълно неведение е бил тогава относно значението на онова, което казва. Все едно да наблюдаваш как някой оглежда едно по едно детските кубчета, които трябва да се подредят в картина; ти знаеш как трябва да се подредят и искаш да му кажеш: „Слушай, това — тук, а онова — там“, но не можеш да му кажеш. И той се опитва да налучка, взема едно кубче след друго и се чуди кое за къде е, а ти скърцаш със зъби, когато се отклони в невярна посока, и чувствуваш облекчение, когато се върне пак, макар самият той да е обезсърчен. „Не бой се — ще ти се да му кажеш. — Давай нататък!“