Още не сме стигнали Дакотите, но обширните поля показват, че сме ги доближили. Някои са посинели от цветовете на лена, които се люлеят в дълги вълни като повърхност на океан. Хълмовете са станали възвишения и сега господствуват над всичко останало освен небето, което изглежда по-обширно, фермерските постройки в далечината са така малки, че едва ги виждаме. Гледката започва да става по-просторна.
Няма място или точно определена линия, където да свършват Централните равнини и да започват Великите равнини. Има една постепенна промяна, която схващаш неочаквано, изведнъж, сякаш излизаш от пристанище, където вълничките са бръчкали безредно морската повърхност, после забелязваш, че те са започнали да се издуват нависоко, обръщаш се и не виждаш вече суша. Тук има по-малко растителност и изведнъж разбирам, че дърветата тук вече не са саморасли. Те са донесени и засадени тук около къщите и в редове между нивите, за да спират вятъра. А там, където не са били засадени, липсват храсталаци и филизи — само трева, понякога смесена с диви цветя и бурени, но най-често трева. Това е вече царството на тревите. Ние сме в прерията.
Имам чувството, че никой от нас не си дава напълно сметка какво ще представляват четири юлски дни в тази прерия. Спомените за пътуванията с кола са свързани винаги с равнина и огромна пустош, докъдето ти стига погледът, страхотно еднообразие и отегчение, докато караш час след час, без да стигаш доникъде, като се чудиш колко ли ще продължи все така без един-единствен завой по пътя, без никаква промяна в терена чак до самия хоризонт.
Джон се безпокоеше, че Силвия трудно би изтърпяла такова пътуване и смяташе да я накара да отлети до Билингз, щат Монтана, но тя и аз го разубедихме. Аз изтъкнах, че физическите неудобства имат значение само ако настроението не е в ред. Тогава се хващаш за всяко нещо, което ти причинява неудобство, и казваш, че то е причината. Но ако настроението е добро, тогава физическото неудобство не е кой знае какво. А като си мислех за настроенията и чувствата на Силвия, не можех да си представя, че ще вземе да се оплаква.
Освен това да пристигнеш в Скалистите планини със самолет, означава да ги видиш по един начин — като красива гледка. Но да пристигнеш след дни на трудно пътуване през прерията, значи да ги видиш иначе — като цел, като обетована земя. Ако Джон, аз и Крис пристигнехме с това чувство, а Силвия дойдеше, видяла ги като „прелестни“ и „красиви“, помежду ни би имало повече разногласия, отколкото щяха да ни причинят жегата и еднообразието на Дакотите. От друга страна, аз обичам да разговарям с нея, а трябва да мисля и за себе си.
В себе си, когато гледам тези поля, аз й казвам: „Виждаш ли?… Виждаш ли?“ и мисля, че вижда. След това се надявам, че в тая прерия ще види и усети нещо, за което съм се отказал да говоря на други. Нещо, което съществува тук, защото всичко останало не съществува, а то може да се забележи, защото другите неща ги няма. Понякога тя изглежда така потисната от еднообразието и отегчителността на градския си живот, че си мислех: може би в тая безкрайна трева и вятър ще види нещо, което понякога идва, след като сме се примирили с еднообразието и отегчението. То е тук, но не мога да му намеря название.
А сега на хоризонта виждам друго нещо, което не мисля, че другите забелязват. Далеч на югозапад — това може да се види само от върха на този хълм — небето завършва с тъмна ивица. Наближава буря. Може би това ме е безпокояло. Прогонвал съм го нарочно от съзнанието си, но през цялото време съм знаел, че при тази влажност и вятър то е повече от вероятно. Твърде зле като за първи ден, но, както казах по-горе, върху мотоциклет човек не просто наблюдава картината, а е в нея и бурите съвсем определено са нейна част.
Ако са просто гръмоносни облаци или разкъсани маси, човек може да опита да ги заобиколи. Но не са. Тази дълга тъмна ивица без никакви перести облаци отпред е студен фронт. Студените фронтове предвещават истинска буря, а когато идват откъм югозапад — особено силна буря, често дори ураган. Когато идват, най-добре е просто да се скриеш в миша дупка и да ги оставиш да си отминат. Не траят дълго, а прохладният въздух след тях прави пътуването приятно.
Топлите фронтове са най-лоши. Те могат да траят с дни. Спомням си, бяхме с Крис на пътешествие в Канада преди няколко години, преминахме около 130 мили и попаднахме в топъл фронт, за който забелязахме множество предзнаменования, но не ги разбрахме. Цялото преживяване бе някак си глупаво и мрачно.