Така си беше. От години се носеха слухове за ужасен насилник на деца, който се подвизавал в района на Нортфийлд Вилидж, но нямаше нищо конкретно. Така и не се намериха улики.
— Чъки истински — настояваше чичо Джими. Тъмните му очи се присвиха в още по-тънки цепки. — Чъки истински като дявол. Понякога го виждам в сънищата си, Алекс. Както и децата, които живеят наоколо.
— Някога да си чувал нещо по-конкретно за Чъки? Къде са го виждали? Кой точно? — попитах аз. — Ако можеш, помогни ни да се измъкнем, Джими.
— О, с радост прави. — Той кимна и сви плътни кафяви устни. Тройната му брадичка и издутата му гуша се надиплиха. Джими обикновено носеше костюм в шоколадов цвят и светлокафява мека шапка, която помръдваше, докато той говореше. — Алекс, още мисли ли да се свърже с енергията чи? — попита ме той.
— Мисля, мисля за моята чи, Джими. Може би точно в момента малко е спаднала. Разкажи ни за Чъки.
— Зная куп страшни истории за Клъцни-го-Чъки. Плаши деца непрестанно. Дори изнасилвачи стреснати. Майки и баби разнасят листовки по игрища и дворове. И в мой магазини също. Тъжни истории за изчезнали деца. Аз винаги позволява, господа инспектори. Човек, който стори зло на деца, най-лош. Съгласен, Алекс?
— Съгласен. Затова двамата със Сампсън сме тук днес. Бях слушал много за насилника на деца с прякор Клъцни-го-Чъки. Според непотвърдени слухове той режел гениталиите на малки дечица, които живеели в района. Момченца и момиченца. Без предпочитания към пола. Истина или не, беше безспорно, че някой бе упражнил насилие над няколко деца от кварталите Нортфийлд и Саутвю Терас, недалеч от тук. Други деца просто бяха изчезнали.
Полицията в района не разполагаше с необходимите средства, за да сформира спешен екип, който да открие Клъцни-го-Чъки, ако той изобщо съществуваше. Аз самият няколко пъти бях притискал докрай шефа на инспекторите, но безрезултатно. В Югоизточния район, изглежда, никога нямаше свободни инспектори за спешни действия. Несправедливостта на положението ме докарваше до ярост, вбесяваше ме повече от всичко.
— Звучи отново като „Мисия невъзможна“ — каза Сампсън, докато вървяхме нагоре по Джи стрийт в посока към флотските казарми. — Съвсем сами сме. И трябва да заловим някаква химера.
— Добър образ — рекох и се насилих да се усмихна на човека планина, на необузданото му въображение, на силата на мисълта му.
— Мислех, че ще ти допадне, какъвто си културен и изискан.
Сърбахме горещ билков чай от ресторанта на Джими. Патрулирахме по улицата. Приличахме на класически инспектори, както си бяхме вдигнали яките. Големи лоши инспектори. Исках хората да ни виждат как обхождаме района.
— Никакви улики, никакви следи, нито помощ — рекох, изразявайки съгласие с преценката на Сампсън за текущото състояние на нещата. И все пак приемаме задачата?
— Както винаги — отвърна той. Погледът му внезапно стана безизразен и пронизващ. Почти ме накара да изтръпна.
— Внимавай, Чъки, пази си тила. Вече сме погнали жалкия ти митичен задник.
— Химеричен задник.
— Точно, Сладур. Абсолютно.
6.
Беше тъй приятно отново да обхождаме със Сампсън улиците на Югоизточния район. Последният ни голям случай бе в Северна Каролина и Калифорния, но тогава Сампсън се появи само в началото и в края. Сприятелихме се веднага още като девет-десетгодишни момчета. Израснахме в един и същ квартал. Оттогава май с всяка година ставаме все по-близки. Не май, със сигурност.
— Каква е основната ни цел тук, Сладур? — попита Сампсън, докато вървяхме по Джи стрийт. Беше с дългото си черно кожено яке, със страхотни очила и с жестока черна кърпа. Отиваше му. — По какво преценяваме, че днес се справихме добре?
— Ами заемаме се лично с издирването на убиеца от училището — отвърнах аз. — Разхождаме наоколо красивите си физиономии. Доколкото е възможно, караме семействата в квартала да се чувстват в безопасност.
— Аха, а после пипваме Клъцни-го-Чъки и му го клъцваме — добави Сампсън и се ухили като големия лош вълк, какъвто можеше да бъде. — Не се майтапя.
Дори не ми хрумна да се усъмня в думите му.
Когато най-накрая се прибрах у дома вечерта, минаваше десет. Мама Нана ме чакаше. Беше сложила Деймън и Джани да спят. Угриженото й лице ми подсказа, че не я хваща сън, което за нея бе твърде необичайно. Нана можеше да спи непробудно в „окото“ на ураган. А понякога тя самата се превръщаше в ураган.