Започнахме да се изкачваме нагоре към претъпканата зала.
Ако Джак и Джил искат да умрат, могат да го постигнат тук.
И все пак ми се струваше, че разполагат с план да се измъкнат невредими. Това бе един техен неизменен модел. Не проумявах как може да се случи насред Медисън Скуеър Гардън, в случай че изберат да атакуват на това място.
Истинските Джак и Джил, президентът и първата дама на Съединените щати бяха пристигнали. Навреме.
88.
Капчица пот бавно се отрони от връхчето на носа ми. На гърдите ми сякаш се бе тръснал самосвал.
Оглушителният шум, изпълващ аудиторията в сградата от стомана и бетон, се прибавяше към нарастващата суматоха и хаос. С влизането ни заляха децибели, които значително надхвърляха прага на оглушаване. По времето, когато пристигнахме, в залата вече имаше десетина хиляди души.
Отправих се към главния подиум заедно с останалия антураж по охраната. Агенти от Тайната служба, ФБР, служители от военната полиция и от нюйоркската полиция бяха разположени навсякъде около президента. Огледах се навсякъде за Кевин Хокинс. Надявах се с него да е Джил.
Докато влизаше в огромната зала, президентът не допусна нито една несигурна усмивка или стъпка. Спомнях си думите му: „Не бива да се позволява заплахата от страна на двама невменяеми да разстрои управлението на Съединените щати.“
В сградата бе топло, а аз се къпех в студена пот. Бяхме на по-малко от трийсет метра от масивния подиум, изпълнен със знаменитости и известни политици, включително губернаторът на щата и кметът.
Отвсякъде проблясваха ослепителните светкавици на фотоапаратите, от всевъзможни ъгли. От един от микрофоните на сцената се разнесе рязко пращене. Наместих петолъчката на левия ревер на костюма си. Беше в специален кодов цвят за деня. Идентифицираше ме като част от екипа на Тайната служба. Цветът за деня бе зелен. За надежда?
Досега Джак и Джил бяха спазвали обещанията си. Може би бяха намерили начин да внесат оръжие в залата. В този огромен амфитеатър в момента имаше над хиляда пистолета, плюс снайпери и помпи. Последните бяха на полицията и на други служители по сигурността.
Всеки един от тях можеше да е Джак или Джил.
Всеки един от тях можеше да е Кевин Хокинс.
Дон Хамърман беше до мен, но наоколо бе прекалено шумно, за да можем да си говорим с височина на тона, доближаваща нормалната. От време на време се навеждахме един към друг и си крещяхме в ушите.
Дори в подобни моменти бе невъзможно да се долови нещо повече от откъслечна дума или фраза.
— Твърде дълго върви към сцената! — каза Хамърман. Мисля, че това бяха думите му.
— Знам. Какво искаш да кажеш? — изкрещях в отговор.
— Наблюдавай тълпата — извика на свой ред той. — Ще се юрнат като обезумяло стадо в момента, в който видят изваден пистолет. Президентът остава твърде дълго сред тълпата.
Беше прав, естествено. Президентът като че ли предизвикваше Джак и Джил. И все пак можеше да ни провърви със заложения капан в претъпканата зала.
Внезапно тълпата наистина се люшна шеметно напред! В следващия миг започна да се разделя.
— Убийте кучия син! Убийте го! — чух викове един-два реда пред нас. Движех се бързо, пробивайки си път с блъскане и дърпане, устремен напред.
— Внимавай бе, копеле! — изкрещя ми в лицето една жена, извръщайки се към мен.
— Убийте го незабавно! — чух някъде отпред.
— Пуснете ме да мина! — изревах с пълно гърло. Мъжът, предизвикал сцената, бе с руса коса до раменете. Беше с широка черна канадка и с черна раница на гръб.
Сграбчих го в мига, в който още някой го бе докопал от другата страна на пътеката. Съборихме го рязко. Черепът му изхрущя при удара в циментовия под.
— Нюйоркска полиция! — извика другият, който държеше русия.
— Вашингтонска полиция, наряд към Белия дом — извиках аз в отговор. Вече притисках заподозрения към пода. Нюйоркското ченге пък бе натикало пистолета си в лицето му.
Русият не ми приличаше на Кевин Хокинс, но нямаше начин да съм сигурен и не можехме да си позволим рискове. Трябваше да го обезвредим.
— Убийте копелето! Убийте президента! — продължаваше да крещи русият.
Беше абсолютно побъркан, всичко беше побъркано, не само оня тъпанар на пода.