94.
Никъде не понесоха новините по-тежко, отколкото във Вашингтон. Томас Бърнс бе обичан и мразен, но принадлежеше на града, особено сега.
Кристин Джонсън бе в шок, както и най-близките й приятели и всичките й познати. Учителите и децата в „Соджърнър Трут“ бяха потресени от случилото се с президента. Беше толкова ужасяващо и зловещо и в същото време тъй непоносимо тъжно и нереално.
Заради атентата всички училища във Вашингтон бяха отменили следобедните си занятия. Тя бе гледала кошмарните телевизионни репортажи за покушението от мига, в който се бе прибрала вкъщи. Още не можеше да повярва на случилото се. Никой не можеше. Президентът все още беше жив. Други съобщения засега нямаше.
Кристин не знаеше дали Алекс Крос е бил в Медисън Скуеър Гардън, но предполагаше, че е бил. Тревожеше се и за него. Харесваше искреността на инспектора, вътрешната му сила, но най-вече неговата състрадателност и уязвимост. Харесваше й как изглежда, как говори, как действа. Освен това й харесваше начинът, по който Алекс възпитаваше сина си Деймън. Това я изпълваше с още по-силно желание да има собствени деца. Двамата с Джордж трябваше да поговорят за това. Двамата с Джордж трябваше да поговорят.
Той се прибра малко преди седем същата вечер, което бе с час-два по-рано от обикновено. Джордж Джонсън работеше усилено като експерт по корпоративно право. Беше на трийсет и седем години и имаше нежно, привлекателно детско лице. Беше добър човек, макар и доста себичен, и честно казано — малко сноб понякога.
Въпреки това Кристин го обичаше. Приемаше добрите и лошите му страни. Тези мисли витаеха в съзнанието й, докато го прегръщаше силно на външната врата. За нея нямаше съмнение. Двамата с Джордж се бяха запознали в университета „Хауърд“ и оттогава бяха заедно. Нещата бяха такива, каквито тя вярваше, че трябва да бъдат, и каквито, доколкото зависеше от нея, щяха да бъдат и занапред.
— Хората още са по улиците и плачат — каза Джордж. След прегръдката той съблече вълненото си сако и разхлаби вратовръзката, но не се качи горе да се преоблече. Тази вечер нарушаваше всичките си обичайни привички. Е, браво на Джордж.
— Не гласувах за президента Бърнс, но случилото се наистина ме разстрои, Крис. Колко жалко.
В очите му имаше сълзи и това отново я разплака.
Джордж обикновено не даваше израз на чувствата си, винаги бе обвит в непробиваема черупка. Сега Кристин се разчувства от вълнението на съпруга си. Беше дълбоко затрогната.
— Плаках няколко пъти — сподели тя на Джордж. — Знаеш ме каква съм. Аз гласувах за президента, но не това е причината. Изглежда, че губим уважението си към всяка институция, към всичко постоянно. Губим уважението си към човешкия живот. И то твърде бързо. Виждам го дори в очите на шестгодишни деца. Виждам го всеки ден в „Соджърнър Трут“.
Джордж Джонсън отново прегърна жена си, прегърна я силно. Със своите метър и осемдесет той бе висок точно колкото нея. Кристин нежно положи глава на рамото му. От нея се носеше леко цитрусово ухание. Беше го носила и в училище. Толкова много я обичаше. Тя не приличаше на нито една друга жена, на нито един от всички онези, които някога бе познавал. Чувстваше се невероятен късметлия, че я притежава, че е заслужил любовта й, че я държи в обятията си.
— Разбираш ли? — попита го тя с желанието да говори с него именно тази вечер. Не искаше да го остави да изчезне за пореден път, както често ставаше.
— Естествено — отвърна той. — Всички го чувстват, Криси. Никой обаче не знае как да сложим край на всичко това.
— Ще направя нещо да хапнем. Можем да гледаме последните репортажи по CNN — накрая предложи тя. — Част от мен не иска да гледа новините, но друга е длъжна да го стори.
— Ще ти помогна за манджата — предложи Джордж, нещо твърде нехарактерно за него. Искаше й се по-често да бъде такъв и да няма нужда от национални трагедии, за да си припомня чувства към нея. Е, много мъже бяха такива, тя знаеше това. В един брак можеше да има и къде-къде по-лоши неща.
Направиха си зеленчукова супа и отвориха бутилка шардоне. Едва бяха привършили с вечерята пред телевизора, когато на входната врата се позвъни. Наближаваше девет. Те не очакваха никого, но от време на време наминаваха съседи.
CNN предаваше от болницата, където бе откаран президентът след атентата. Алекс Крос и още няколко служители от полицията, присъствали на мястото на стрелбата, се мярнаха няколко пъти, но не казаха почти нищо пред камерата. Алекс изглеждаше разстроен, изтощен. Кристин не каза на Джордж, че го познава. Запита се защо. Не беше му казала и за късната визита на Алекс у тях онази вечер. Тогава той спеше. Но Джордж си беше такъв.