— Помниш ли ме? — изкрещя й той. — Помниш ли как ме юркаше, кучко? В даскалото? Помниш ме, нали?
— О, боже! О, Джордж! О, господи, Джордж! — стенеше тя. Ридания без сълзи разтърсваха цялото й тяло. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Той видя, че в момента по телевизията предаваха нещо за Джак и Джил. Мамка им! Вечно се мъчеха да го надцакат. Дори тук, дори в този момент!
Дани Будро виждаше, че учителката изпитва неистово желание да избяга. Само че нямаше къде да отиде. Освен ако не избереше големия панорамен прозорец, за да се озове отвън на собствената си морава. Тя посегна към устата си и я затисна с ръка, която повече не помръдна, сякаш бе залепена върху нея с велкро. Вероятно беше в шок.
— Престани да врещиш! — на свой ред изкрещя предупредително той. — Ако изврякаш още веднъж, ще застрелям и теб. Като нищо ще го направя. Ще те пречукам също като тоя, дето ми отвори.
Прицели се в нея. Държеше пистолета пред себе си. Искаше тя да види, че се справя чудесно, като истински експерт по огнестрелните оръжия, какъвто си и беше благодарение на военното училище.
Ръката му малко трепереше, на какво от това? Никога нямаше да я пропусне от такова разстояние.
— Здрасти, госпожо Джонсън — каза той и я удостои с една от най-страхотните си усмивки. — Аз съм убиецът на Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Всички ме търсят. Е, ти ме намери — добави той.
Дани Будро плачеше и не можеше да си спомни защо е толкова тъжен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е жестоко разгневен. На всички. Този път всички го бяха прекарали здравата. Никога досега не е било чак толкова зле.
Няма щастие, няма щастие. Няма радост, няма радост.
— Аз съм убиецът от училището — повтори той. — Трябва да ми повярваш. Разбра ли? Това е истинска история. История за мъка и печал. Изобщо ли не ме помниш? Толкова ли е лесно да бъда забравен? Аз обаче те помня и още как!
96.
Карах бясно по обратния път към Вашингтон. Наближаваше единайсет часа. Убиецът от „Соджърнър Трут“ беше в стихията си. Аз бях предрекъл, че в един момент ще експлодира, но това, че се бях оказал прав, не ми носеше утеха. Друг въпрос, ако бях съумял да предотвратя експлозията.
Може би не беше случайност, че той избухваше същата тази нощ, в която Джак и Джил бяха постигнали целта си. Искаше да бъде по-добър от тях. Искаше да е значим, прочут, да попадне в светлината на най-ярките прожектори. Не можеше да понесе да остане просто Никой.
През краткия интервал, докато летях с военния реактивен самолет, се помъчих да насоча мисълта си в друга посока. Чувствах се невероятно потиснат. Прегледах късните вестници, които на първа страница поместваха материали за президента Бърнс и за покушението в Ню Йорк. Държавният глава бе в изключително критично състояние в Нюйоркската университетска болница на Източна трийсет и трета улица в Манхатън. Джак и Джил бяха обявени за мъртви. Лекарите не знаеха дали президентът ще преживее нощта.
Аз самият бях вцепенен, дезориентиран, свръхнатоварен, на хлъзгавата граница на травматичния шок. А сега ставаше по-зле. Вече не знаех със сигурност дали ще мога да се оправя, но бях лишен от всякаква възможност за избор.
Убиецът настоял да ме види. Твърдял, че аз съм неговият инспектор и че през последните няколко дни се е обаждал у дома.
В уречения час на базата „Андрюс“ щеше да ме чака полицейска кола, за да откара до близкия Мичълвил, където Дани Будро държеше като заложник Кристин Джонсън. До този момент Будро бе убил две деца, един свой съученик на име Съмнър Мор и собствените си осиновители.
Точно според уговорката, когато кацнахме на военновъздушната база, там ме чакаше полицейска кола. Някой ми бе сглобил материал за Дани Будро. От седемгодишна възраст момчето е под наблюдение на психиатър. Периодично изпада в дълбока депресия. Още тогава проявява странни отклонения в поведението си, например жестоко измъчва животни. Истинската му майка умира още докато е бебе и той се чувства виновен за смъртта й. Баща му, полицай във Вирджиния, се самоубива.
Познах Съмър стрийт веднага щом се отклонихме от магистралата „Джон Хансън“. На задната седалка до мен пътуваше полицейски инспектор от район Принц Джордж. Казваше се Хенри Форние. Той се помъчи да ме запознае накратко с положението, доколкото беше възможно при конкретните странни обстоятелства.