— Доколкото разбрахме, Джордж Джонсън е бил прострелян и вероятно е мъртъв в къщата. Момчето няма да позволи изнасяне на тялото или оказване на медицинска помощ — обясни ми инспектор Форние. — Противно копеле, казвам ви. Истински малък гадняр.
— Будро е бил лекуван с депакот заради пристъпите на гняв и циклите на депресия и ярост. Мога да се обзаложа, че сега го е прекратил — рекох аз. Мислех на глас, като се опитвах да се подготвя за онова, което ме очакваше само няколко пресечки по-нататък по тази толкова спокойна на вид улица.
Нямаше никакво значение, че Будро е тринайсетгодишно момче. Той вече бе убил петима души. Поредното чудовище.
Забелязах Сампсън, който стърчеше с половин глава над другите полицаи, оградили къщата на Джонсън. Опитах се да обхвана всичко с поглед. На мястото имаше десетки полицаи и освен това войници в защитни униформи и с нужната екипировка при потушаване на безредици. Навсякъде по улицата бяха паркирани коли и камиони с държавни номера.
Отидох направо при Сампсън. Той знаеше нещата, които аз имах нужда да чуя, и беше наясно как да говори с мен.
— Здрасти — поздрави ме той със сянка от обичайната си иронична усмивка. — Радвам се, че успя за купона. Един твой приятел държи да му отидеш на гости. Иска да си побъбри с д-р Крос. Имаш жестоки приятели.
— Без съмнение — казах на Сампсън. Той бе един от тях. — Все още не откриват огън, защото е дете. Прав ли съм?
Сампсън кимна. Бях отгатнал.
— Той е просто един безпощаден убиец, Алекс — добави партньорът ми. — Не го забравяй.
97.
Тринайсетгодишен убиец.
Съвсем нов модел тъмносин микробус с отворени задни врати съдържаше телевизионни монитори и оборудване за звукозапис — последна дума на техниката, слушалки и настолен компютър в мрежа. Някакъв експерт по електроника бе клекнал зад една обрулена върба и следеше звуковете в къщата с микрофонна пушка. Тя можеше да регистрира гласове от около стотина метра.
Снимки от наблюдението, а също и подбрани от фотоателие, бяха закачени на табло, подпряно на една полицейска кола. Един хеликоптер сипеше мощни лъчи върху покриви и дървета. Тук драмата с взетия заложник се развиваше такава, каквато я познаваме и обичаме.
— Кой разговаря с него? — попитах Сампсън, докато се приближавахме към къщата. Забелязах черен лексус, паркиран на алеята. Колата на Джордж Джонсън? — Кой преговаря?
— Веднага щом разбраха за взетата заложница и сериозността на положението, пратиха Пол Лози.
Аз кимнах с облекчение, удовлетворен от избора.
— Лози е железен. В екстремни обстоятелства също е добър. Момчето как се свързва с вас?
— Първо по телефона. После поиска мегафон. Изпадна в същинска истерия. Заплаши, че ще застреля учителката и себе си там, на място. И получи мегафона, който си беше поръчал. Сега го използва. Трудно може да се каже, че двамата с Пол Лози успяват да се погодят.
— А Кристин Джонсън? Добре ли е засега? Какво се чува?
— Май че е добре. Запазва самообладание. Смятаме, че по някакъв начин успява да овладее положението, но явно пряко сили. Желязна е.
Това вече го знаех. Дори по-желязна и от теб, тате. Надявах се Деймън да е прав. Надявах се да е по-желязна от всички нас.
Докато двамата със Сампсън говорехме, при нас дойде Джордж Питман. Шефът на инспекторите бе последният човек, когото исках да видя в този момент. Все още подозирах, че на него дължа изпращането си като „доброволец“ в Белия дом. Преглътнах всякакъв гняв, а също и гордостта си.
— От ФБР са докарали снайперисти — уведоми ни той. — Бедата е, че властите не ни позволяват да ги използваме. Малкото копеле излиза навън няколко пъти.
Запазих спокойствие и самообладание в присъствието на Питман. Той все още държеше пистолет, опрян в главата ми. И двамата го знаехме.
— Бедата е, че убиецът е тринайсетгодишен. Вероятно е способен на самоубийство — отвърнах. Изказаното бе само предположение въз основа на познанията ми, но бях почти сигурен, че съм прав. Беше се натикал в къщата на Джонсън, а после беше започнал да пищи „елате и ме приберете“.
Питман се навъси. Лицето му стана мораво чак до бичия врат.
— Той смята, че петте убийства, които е извършил, са голям смях. Малкият гадняр вече го каза на парламентьора. Смее се, когато говори за тях. И специално пита за теб. Какво смяташ за снайперистите? — отново се обърна към мен Питман на тръгване.