Във всеки случай Дани Будро създаваше впечатление за последователност в действията си. Изглежда ги подреждаше в реално време. Запитах се дали е възможно отново да е почнал да взима своя депакот.
Един глас плътно зад мен изрече настоятелно:
— Алекс, ела тук, по дяволите! Искам да говоря с теб. Алекс, ела тук!
Обърнах се и се озовах лице в лице с разгневения му собственик. Сампсън се беше навъсил здравата.
— Не ни трябва още един заложник там — заяви той категорично. Беше успял да ми се ядоса. Очите му бяха тъмни мъниста, а челото му — прорязано от дълбоки бръчки. — Той просто иска да убие още някого.
— Мисля, че ще успея да се справя — отвърнах. — Той е мой тип. Гари Сонеджи, Казанова, Дани Будро. Освен това нямам избор.
— Избор имаш. Това, което ти липсва, е здрав разум.
Аз се обърнах назад и хвърлих поглед към къщата. Кристин Джонсън бе там вътре с убиеца. Ако не влезех, той щеше да я убие. Каза го, и аз му повярвах. Какъв избор ми оставаше? Освен това нито едно добро дело не минава безнаказано, нали така?
Питман ми даде знак, че имам неговото разрешение. Сега вече зависеше изцяло от мен. Доктор инспектор Крос.
Поех дълбоко въздух и тръгнах напряко през влажната, подгизнала морава пред къщата. Репортерите ме засипаха със светкавици в няколкото секунди, които ми бяха необходими, за да стигна до входната врата. Внезапно всички телевизионни камери се насочиха към мен.
Аз определено се притеснявах за Дани Будро. В този момент той бе невероятно опасен. Бе обладан от неустоимо желание да убива. Пет различни убийства през последните няколко седмици. Сега бе притиснат в ъгъла. Дори по-лошо — сам бе опрял гръб в стената.
Протегнах ръка към дръжката на входната врата. Чувствах се вцепенен и малко замаян. Зрението ми беше замъглено. Съсредоточих поглед върху бялата врата, и нищо друго.
— Отворена е — долетя отвътре нечий глас. Момчешки глас. Малко дрезгав. Тих и крехък без мегафон, който да го усилва.
Бутнах входната врата и най-накрая видях убиеца от училището в цялото му безумно великолепие.
Дани Будро нямаше повече от метър и шейсет и два. Очите му бяха тесни и полегати като на гризач, имаше големи уши и неугледна войнишка подстрижка. Беше странно на вид момче, явно отхвърлено от околните, особняк. Чувствах, че е предизвиквал враждебност у другите деца, че е пълен самотник и че е бил такъв през целия си живот.
Той държеше полуавтоматичен „Смит & Уесън“, насочен право в гърдите ми.
— Военно училище — напомни ми той. — Отличен стрелец съм, инспектор Крос.
99.
Сърцето ми блъскаше в здравата метална клетка, в която се бе превърнал гръдният ми кош. Силното бучене в главата ми още не се беше разнесло, като изнервящо статично електричество в радиоприемник. Не се чувствах особено като полицай герой. Страхувах се. Беше по-страшно от обикновено. Може би защото убиецът бе на тринайсет години.
Дани Будро знаеше как да използва полуавтоматика, който стискаше, и рано или късно щеше да го стори. Единственото нещо на света, което ме вълнуваше в момента, бе как да успея да му отнема този „Смит & Уесън“.
Образът пред мен бе обсебил цялото ми внимание: слабо пъпчиво тринайсетгодишно момче с мощен, сеещ смърт пистолет. Полуавтоматикът бе насочен право в сърцето ми. Въпреки че ръката на Будро бе достатъчно стабилна, физически и психически той изглеждаше по-зле, отколкото бях предполагал. Вероятно декомпенсираше. Поведението му сигурно щеше да става все по-непредсказуемо. Нестабилността му бе очевидна и вдъхваше страх. Личеше в очите му. Те се стрелкаха като птици, хванати в стъклен балон.
Стоеше в антрето на къщата на семейство Джонсън и едва видимо се олюляваше. Размахваше пистолета към мен, като описваше с него плавни кръгове. Носеше памучна блуза със странен надпис върху нея, който гласеше: ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ.
Късата му косица бе плувнала в пот. Очилата му бяха леко замъглени по краищата. Зад стъклата очите му изглеждаха изцъклени, влажни и блестящи. Видът му подхождаше за ролята на убиеца от училището. Едва ли някой бе харесвал особено Дани Будро. Аз категорично не бях сред почитателите му.
Внезапно мършавото му тяло замръзна в поза мирно.
— Добре дошли на борда, инспектор Крос.
— Здравей, Дани — отвърнах колкото можех по-приглушено и незаплашително. — Ти ме извика и аз дойдох.