— Не чувствам нищо. Всичко е толкова нереално — каза ми тя. — Знам, че не е просто кошмар и все пак продължавам да си мисля, че не е възможно да е истина.
Сампсън ме откара у дома в един часа след полунощ. Очите ми сякаш бяха без клепачи. Мозъкът ми все още беше на скорост милион мили в час, беше прегрял и продължаваше да бръмчи силно.
Докъде стигаше светът ни? До Гари Сонеджи? Тед Бънди30? Кореш31? Все по-нататък и по-нататък. Преди време попитали Ганди какво мисли за Западната цивилизация. Той отвърнал: „Според мен е можела да се окаже добра идея“.
Не мога да плача много. Не мога. Същото се отнася за повечето полицаи, които познавам. Иска ми се да можех да плача понякога, да дам воля на онова, което е в мен, да се освободя от страха и злобата, но не е толкова лесно. Нещо вътре блокира.
Седнах на вътрешните стълби в нашата къща. Бях се отправил към спалнята си, но неуспешно. Опитвах се да заплача, но не можех.
Мислех за съпругата си Мария, загинала преди няколко години. Беше застреляна от прозореца на движеща се кола.
Нямах представа колко време съм стоял в мрака насаме с мислите си. Може би десет минути, може би много повече. Къщата бе потънала в позната, почти уютна тишина, но онази вечер аз бях неутешим.
Вслушвах се в звуци, които чувах от години. Спомнях си времето, в което бях там още малко момче, растях с Нана, чудех се какъв ли ще стана един ден. Сега вече знаех отговора на този въпрос. Бях експерт по серийни убийства, на когото се налагаше да работи по най-трудните, най-гадните случаи. Бях юнакът, който можеше да победи огнедишащия змей.
Най-накрая изкачих остатъка от стъпалата и спрях в стаята на Деймън и Джани. И двамата спяха дълбоко в общата си спалня в нашата малка къща.
Обичам начина, по който спят Деймън и Джани, невинните и свободни пози на моите малки син и дъщеря. Мога да ги наблюдавам дълго, дори в непоносимо тежки нощи като тази. Безброй пъти просто съм надничал вътре и съм заставал на прага. В някои вечери те ми помагат да оцелея, не ми позволяват да се разпадна.
Бяха заспали с фънки очила с форма на сърце. Изглеждаха страхотно. И бяха невероятно мили. Седнах на ръба на леглото на Джани. Тихо събух ботушите си и внимателно ги оставих на пода, без да вдигам шум. После се изтегнах напреко в долния край на двете им легла. Чувах как костите ми пукат. Исках да бъда близо до децата си, заедно с тях, всички ние да сме в безопасност. Не ми се струваше Бог знае каква претенция към живота или твърде голяма награда за деня, който бях преживял току-що.
Нежно целунах подплатеното ходило от пижамата на Джани.
Леко докоснах хладния гол крак на Деймън.
Накрая затворих очи и се опитах да прогоня от съзнанието си натрапчивите сцени на убийства и хаос. Не успях. Онази нощ чудовищата бяха навсякъде. Наистина бяха навсякъде около мен.
Откъде идват тези чудовища в Америка? Откъде се пръкват?
Както лежах там до двете си деца, най-накрая успях да заспя. За няколко часа можах да забравя най-ужасното — причината за безкрайната ми потиснатост и печал.
Преди да тръгна от къщата на семейство Джонсън, бях чул новините. Рано същата сутрин бе починал президентът Томас Бърнс.
103.
Държах котката Роузи и нежно я галех. Отворих задната врата и когато надникнах навън, зърнах Сампсън.
Той стоеше на леденостудения дъжд. Изглеждаше като огромен тъмен каменен къс насред пороя или може би това, което понасяше така стоически, бе градушка.
— Кошмарът продължава — заяви той. Просто съобщително изречение. Съкрушително.
— Да, нали, въпреки всичко? Само че може на мен вече да не ми пука.
— Да, бе. Освен това може да е годината, в която „Куршумите“ печелят шампионата на НБА, а опърпаните „Червенокожи“ отиват на Супер купата. Човек никога не знае.
Само ден бе изминал след дългата нощ в къщата на семейство Джонсън и още по-дългата утрин в Ню Йорк. Време, твърде недостатъчно за каквото и да било съвземане, или дори за подобаващ траур. Вчера президентът Едуард Махони бе положил клетва. Налагаше се по закон, но ми се струваше почти непристойно.
Бях нахлузил дънков гащеризон и бяла тениска. Боси нозе върху студен застлан с линолеум под. С голяма чаша димящо кафе в ръка. Възстановявах се прилично. Не си бях „измил бакенбардите“, както Джани наричаше акта на бръснене. Отново започвах да се чувствам човек.
31
Предводител на сектата „Последователите на Давид“, виновник за смъртта на повече от 80 души, между които деца, давайки заповед на двама от сподвижниците си да запалят постройките, обградени от служители на ФБР. — Б.пр.