Двамата със Сампсън отминахме със завидна скорост още три покрива. Постепенно почвахме да го застигаме, но стъпка-две, не повече. Челото ми се обливаше в пот, която се стичаше надолу по страните ми и ми смъдеше в очите.
— Спри! Ще стреляме! — извиках. — Спри, Перес!
Перес отново се обърна. Този път впи поглед в мен и се ухили! И после сякаш потъна вдън земя в другия край на оградената с тухлен зид постройка.
— Аварийният изход! — изкрещя Сампсън.
Секунди по-късно двамата се спускахме бясно по една паянтова виеща се ръждясала метална стълба. Пред нас Перес трополеше надолу. Препускаше здраво, няма що. Това определено бе негов маршрут, чувстваше се в свои води.
Ние и двамата със Сампсън бяхме твърде едри за ограничените маневри. Той вече ни водеше с цял ред стълби, може би дори ред и половина.
Чъки със сигурност разполагаше с предварително определен път за бягство. Вече го е използвал. Бях почти сигурен в това. Той е умен. И виновен. Тези зли очи! Очи на бясно куче. Какво беше казал Алвин Джаксън, че Емануел Перес винаги се е въртял наоколо?
Видях го долу на Е стрийт. Рижата му брада стърчеше напред като дървена. Вече достигаше следващата пряка. Беше часът на най-натоварено движение и навсякъде гъмжеше от коли. Скочи в едно раздрънкано такси, боядисано в убито червено и оранжево — таратайка, на която пишеше: Капи. Пътуваме навсякъде.
— Спри, шибан кретен! — изкрещя Сампсън с цяло гърло.
Перес ни показа среден пръст през покритото с мръсотия задно стъкло на таксито. После се надвеси навън и изрева към нас:
— Мундьовци!
12.
Не можехме да го оставим да се измъкне. Изключено!
Двамата със Сампсън се измъкнахме на Е стрийт. Потта все още струеше по челото и страните ми, по врата, гърба, краката ми. Сампсън хукна пред едно жълто такси и шофьорът беше принуден да набие спирачките.
— Столична полиция! Инспектор Алекс Крос! — прокънтя гласът ми, докато едновременно отваряхме задните врати. — Карай след това такси. Хайде тръгвай, давай!
— Само да го изпуснеш! — заплаши Сампсън шофьора. — Не си го и помисляй!
Бедният човечец беше изплашен до смърт. Той дори не посмя да погледне назад. Не каза нито дума. Но не изпусна от очи КАПИ. ПЪТУВАМЕ НАВСЯКЪДЕ.
Нацелихме голяма бъркотия по Девета улица, точно където наближава Пенсилвания авеню. Върволицата от коли и камиони вече обхващаше поне три преки. Отвсякъде ехтяха гневни клаксони. Един влекач дънеше сирена като на океански параход.
— Може би е по-добре да слезем и да го догоним пеша — рекох на Сампсън.
— И аз си мислех същото. Хайде, давай!
Озовахме се в положение на риск печели, риск губи. И в двата случай можехме да изпуснем Чъки точно тук. Сърцето ми биеше до пръсване. Представих си смазания череп на малката Шанел Грийн. Емануел винаги е бил наоколо! Тези очи на бясно куче! Страшно ми трябваше тоя Клъцни-го-Чъки!
Сампсън вече беше отворил скърцащата врата от своята страна. Аз бях половин стъпка назад. Може би дори по-малко.
Чъки вероятно бе усетил, че му дишаме във врата с огнен дъх. Изскочи от таксито и хукна.
Последвахме го между редиците на едва помръдващите превозни средства. Пронизителните клаксони представляваха налудничав фон за гонитбата по Девета улица.
Клъцни-го-Чъки се носеше стремглаво напред. Беше успял да си поеме дъх. Внезапно зави надясно и влетя в една сребристосиня административна сграда от стомана и стъкло.
Пълно безумие.
Вече си бях извадил полицейската значка, когато се втурнахме в сградата няколко крачки след Чъки.
— Латиноамериканец, с рижа брада. Накъде? — изкрещях към зашеметения и сащисан охранител в облицованото с ламперия и потънало в плюш фоайе.
Той посочи към средната кабинка на асансьора. Тя вече бе тръгнала от партера. Наблюдавах брояча на етажите: трети — четвърти — движеше се бързо. Двамата със Сампсън скочихме в кабинката на най-близкия до входната врата асансьор.
Аз шумно плеснах длан в тавана. Това беше най-страхотното ми хрумване.
— Алвин каза, че Перес бил портиер в „Знаменитата пица“ — рекох на Сампсън. — Тук на партера имаше пицария с такова име.
— Мислиш, че е човек с привички? Обича покриви? Изкарва любимците си навън?