Може би по тази причина с Деймън излязохме малко по-късно на разходка. Аз го бях прегърнал през рамото. Струваше ми се, че с всеки изминал ден става малко по-голям, малко по-силен, малко по-суров. Двамата бяхме добри приятели и аз много се радвах, че досега нещата между нас винаги се бяха получавали.
Вървяхме към училището на Деймън. По пътя си минахме край една баптистка църква, чиито стени бяха изрисувани с тъмночервени и черни графити: Не ми пука за Исус, щото и на Исус не му пука за мене. Това бе преобладаващо убеждение в околността — особено сред младите и непокорните.
В „Соджърнър Трут“ бе убито дете, което учеше в училището на Деймън. Каква ужасна трагедия и все пак синът ми до голяма степен вече я познаваше. Той бе виждал смъртта на улицата — в престрелка между двама младежи на един паркинг, — когато бе едва на шест години.
— Понякога не те ли е страх да ходиш на училище? Кажи ми истината. Няма нищо срамно да признаеш онова, което наистина чувстваш, Деймън — меко му напомних аз. — Аз също понякога се боя. Бийвъс и Бътхед ме плашат. Рен и Симпи също.
Деймън се усмихна и сви рамене.
— Да, понякога ме е страх. Първия ден, след като тръгнахме отново, направо треперех. Няма да затворят училището, нали?
Вътрешно се усмихнах, но запазих сериозно изражение.
— Не, утре ще си има часове както обикновено. И домашни.
— Аз вече си ги приготвих — заяви Деймън отбранително. Нана го държеше малко изкъсо за оценките, но това не беше чак толкова лошо, струва ми се. — Почти винаги получавам само шестици.
— Почти винаги само шестици? — разсмях се аз. — Що за изречение е това?
— Вярно. — Деймън се ухили като млада хиена, току-що чула доста добър виц за Серенгети.
Закачливо приложих на Деймън лек ключ и нежно бръснах кокалчетата на юмрука си по късата му подстрижка. Засега си беше окей. Беше силен, беше и добър човек. Обичах го като луд и исках момчето ми да го знае във всеки един миг.
Деймън измъкна глава от хватката ми. После изтанцува две стъпки в стил Шугър Рей Ленърд и изстреля няколко бързи пробни юмрука в стомаха ми. Показваше ми с какво здраво малко зверче си имам работа. В което изобщо не се съмнявах.
Точно в този миг забелязах една жена, която излезе от сградата на училището. Същата, която бях видял рано сутринта в деня на убийството на Шанел Грийн. Онази, която ме бе очаровала с присъствието си. Наблюдаваше как двамата с Деймън се боричкаме на тротоара. Беше се спряла, за да ни погледа.
Беше слаба и висока, почти метър и осемдесет. Лицето й се губеше в сянката на училището. Въпреки това аз си я спомнях от онази утрин, помнех и самоувереността й. Тогава имах усещането, че е обгърната в някаква тайнственост.
Жената махна с ръка и Деймън й отвърна. После тя се отправи към тъмносиния мерцедес, паркиран до стената на сградата.
— Познаваш ли я?
— Това е новата директорка на нашето училище — информира ме Деймън. — Госпожа Джонсън.
Аз кимнах. Госпожа Джонсън.
— Работи до късно. Аз съм впечатлен. А на теб как ти се струва? — попитах Деймън, докато я съпровождах с поглед до колата й. Сетих се, че Нана беше говорила за директорката, имаше много добро мнение за нея, беше я нарекла „извор на вдъхновение“ и според нея имаше благ характер.
Без съмнение беше хубава и от вида й сърцето ми се сви, макар и за миг. В интерес на истината, липсваше ми интимно присъствие в живота ми. Тъкмо превъзмогвах доста сложно и вече бивше приятелство с една жена — Кейт Мактиърнън. Въпросната есен работех много и съзнателно избягвах този проблем. Онази нощ — също.
Деймън отговори без всякакво колебание на моя въпрос.
— Харесва ми. Всички харесват госпожа Джонсън. Желязна е. Дори по-желязна от теб, тате — добави той.
Не изглеждаше толкова желязна в мерцедеса си, но аз нямах основание да не вярвам на сина си. Очевидно беше смела, след като остава сама в училището вечер. Може би малко прекалено смела.
— Хайде да потегляме към къщи — казах на сина си накрая. — Бях забравил, че утре трябва да ставаш за училище.
— Нека да не си лягам веднага и да погледаме „Булетс“ срещу „Орландо Маджик“ — впусна се да ме увещава той и увисна на лакътя ми.