Джак се усмихна в отговор и внезапно по очите му пролича, че се е сетил коя е. Той я бе познал.
— Вие никога не забравяте име или лице, вече единайсет години пред камерата — каза той на Натали Шиън. — Мисля, че цитатът е точен.
Натали не пропусна да отвърне на удара му.
— Вие сте Скот Куксън. Запознахме се в „Меридиан“. В началото на септември. Вие сте адвокат в престижна юридическа фирма, разбира се.
Тя се засмя на малката си шега. Хубав смях. Красиви устни и безупречно поддържани зъби. Натали Шиън. Неговата мишена за вечерта.
— Наистина ли сме се запознали в „Меридиан“? — попита тя, проверявайки фактите като един добър репортер, какъвто беше. — И вие сте Скот Куксън?
— „Да“ и на двата въпроса. После имахте още някаква работа в Британското посолство.
— Май и вие никога не забравяте лица и факти — каза тя. Усмивката й остана непроменена. Съвършена, блестяща, почти ефирна. Телевизионната звезда в реалния живот, ако това бе реален живот.
Джак сви рамене и се престори на смутен, което не беше особено трудно в присъствието на Натали.
— Някои лица и някои факти — отвърна той.
— Е — каза Натали, — този път след приема не ме чака още един. Всъщност аз си тръгвам рано от подобни тържества. Дори и да не ви се вярва. Все пак това е една добра причина.
— Съгласен съм. Вярвам в смислените каузи.
— О, и коя е любимата ви кауза?
— „Обществото за предотвратяване на жестокостта към животните“ — отвърна той. — Това е каузата, която за мен има дълбок смисъл.
Опита се да изглежда приятно изненадан, че тя е останала да поговори с него. Можеше да играе тези салонни игри не по-зле от всеки друг, когато му се налагаше, когато поискаше.
— Ако си позволя малката дързост — каза той, — бихте ли обмислили възможността двамата заедно да се махнем оттук? — Неговата много естествена и непретенциозна усмивка смекчи прозвучалата нахално реплика. Въпреки това поканата бе недвусмислена. И явна. Отговорът на Натали Шиън бе от огромна важност и за двамата.
Тя впери поглед в него, леко слисана. „Провали се“ — помисли си той. Или може би в момента играеше роля.
После Натали Шиън се засмя. С гърлен, почти дрезгав смях. Той бе убеден, че никой в Америка не бе чувал този смях през време на превъплъщението й в нейната официална и благопристойна роля на известна телевизионна водеща.
„Горката Натали — помисли си Джак. — Номер две.“
19.
На тръгване Натали си взе още една „маргарита“.
— За из път — каза тя и онзи дълбок, великолепен неин смях бликна отново. — Научих се да ходя на приеми в академията „Св. Катерина“ в Кливлънд. После в Охайо — довери му тя по пътя за гаража, който се намираше под сградата на пенсионния фонд. Опитваше се да му покаже, че е различна от телевизионния си образ, че е неудачник, че е по-забавна. Той разбра посланието й. То дори предизвика симпатиите му. Забеляза, че обичайната й ясна и отчетлива дикция сега бе леко небрежна. Натали вероятно смяташе, че така звучи секси, и беше права. Тя всъщност бе много симпатична, много земна, което малко го учуди.
Взеха нейната кола, както Джил бе предвидила. Натали караше сребристосиния си додж доста бързичко. Едновременно с това приказваше като картечница, ала не губеше интереса на публиката си: ГАТТ, проблемите на Елцин с пиенето, недвижимото имущество в административна област Колумбия, реформата във финансирането на предизборните кампании. Показа се интелигентна, информирана, жизнерадостна и единствено леко невротична по въпроса за нескончаемата борба между половете.
— Къде отиваме? — реши най-сетне, че трябва да попита той. Естествено, вече знаеше отговора на своя въпрос. Хотел „Джеферсън“ — сладостният капан на Натали. Нейното място.
— О, в лабораторията ми — отвърна тя. — Защо, притесняваш ли се?
— Не. Е, може би мъничко — отговори той и се разсмя. Така си и беше.
Тя го въведе в личния си апартамент в хотел „Джеферсън“ на Шестнадесета улица. Две красиви стаи и просторна баня с изглед към центъра на града. Джак знаеше, че тя притежава и една къща в аристократичната стара част на Александрия. Джил бе ходила там. За всеки случай. За да бъдат точни. Мери по два пъти. Ако трябва и по пет пъти мери!