— Това местенце е собствената ми почерпка за самата мен. Специално място, където мога да работя в сърцето на града — каза му тя. — Гледката не е ли зашеметяваща? Внушава ти усещането, че притежаваш целия град. Поне с мен е така.
— Разбирам те. Аз самият много обичам Вашингтон — обади се Джак. За миг се бе изгубил в далечината, погълнат от панорамата отвън. Той наистина обичаше този град и онова, което се предполагаше, че представлява или поне представляваше навремето. Още си спомняше първото си идване тук. Беше едва редник в пехотата, само на двайсет. Войникът.
Той безмълвно обходи с поглед работното й място. Преносим компютър, малък мастиленоструен принтер, два видеоплейъра, една златна статуетка „Еми“, джобен справочник за пътническите авиолинии. Свежи цветя в розова ваза до черна керамична купа, пълна с чуждестранни дребни монети. Натали Шиън, това е твоят живот. Донякъде забележителен, донякъде тъжен, но най-вече приключил.
Натали спря и се вгледа в него внимателно, сякаш го виждаше за първи път.
— Ти си много добър човек, нали? Създаваш впечатление на много искрен човек. Неподправен, както се казва — или както се казваше навремето. Ти си добро момче, нали, Скот Куксън?
— Не съвсем — повдигна рамене той. После извъртя искрящите си сини очи и на устните му се появи пленителна лека полуусмивка. В това бе наистина добър: да спечели момичето — ако се налагаше. Въпреки че, в интерес на истината, при нормални обстоятелства той никога не кръшкаше. Беше моногамен.
— Никой не е наистина добър във Вашингтон. Особено след като е поживял известно време тук — каза той, като продължаваше да се усмихва.
— Предполагам, че си прав — изсмя се тя дрезгаво, после отново. На себе си ли? Личеше, че е малко разочарована от отговора му. Искаше или може би имаше нужда от нещо неподправено в живота си. Е, същото искаше и той — тъкмо в това се заключаваше всичко. Играта беше изискана — в това беше онази търсена неподправеност. Случваше се нещо изключително важно. Твореше се историята. И то именно в този миг, в този апартамент в хотел „Джеферсън“.
Тази опасна, неустоима игра, в която се бе впуснал — тя бе животът му. Имаше смисъл и той се почувства удовлетворен. Не, той почувства — за първи път от години.
— Ей, здравей, Скот Куксън. Загубихме ли те за секунда?
— Не, не. Тук съм. Аз съм човек, който живее с настоящето. Просто се наслаждавах на великолепния изглед. Вашингтон в малките часове.
— Това е нашата гледка за вечерта. Само за теб и мен.
Натали направи първата стъпка в чисто физически план, точно както го бе предвидил, и това му подейства успокоително.
Тя го приближи в гръб. Застана зад него и обгърна гърдите му с дълги и слаби ръце, на които подрънкваха гривни. Бе изключително хубаво. Тя разпалваше силно, почти неустоимо желание и го знаеше. Той почувства как се възбужда, как става твърд като камък в панталоните отляво. А тази възбуда бе като лека тръпка в сравнение с всичко останало, което чувстваше в момента. Освен това можеше да я използва. Нека почувства възбудата ти. Нека те докосне.
— Така добре ли е? — попита тя. Всъщност беше мила. Нежна, грижовна. Жалко. Твърде късно за промяна на плана и избор на друга мишена. Кофти късмет, Натали.
— Много добре, Натали.
— Мога ли да смъкна вратовръзката ти, колкото и да е елегантна? — попита тя.
— Мисля, че връзките изобщо трябва да бъдат премахнати — отвърна той.
— Не, връзките определено имат своето място. Първи причастия, погребения, коронации.
Натали стоеше съвсем близо до него. Можеше да бъде тъй сладко, тъй нежно изкусителна, което го натъжаваше. Харесваше я повече, отколкото бе предполагал. Някога може би наистина е била семплата красавица на Средния запад, за каквато отчасти се представяше и сега. Към Даниел Фицпатрик той бе изпитвал единствено неприязън, но тази вечер чувствата му бяха многопланови. Вина, съжаление, колебание, съчувствие. Най-трудно бе да убиваш така отблизо.
— Какво ще кажеш за белите памучни ризи? Техен привърженик ли си? — попита Натали.
— Изобщо не харесвам бели ризи. Белите ризи са за погребения и коронации. И за благотворителни балове.
— Напълно споделям изразеното становище — каза Натали, докато бавно разкопчаваше бялата му риза. Той остави леките й пръсти да извървят пътя си. Стигнаха до колана му. Възбуждащо. Тя беше ненадмината в това. Плъзна длан по чатала му и после бързо я отдръпна.