Разголени или изложени на показ? Изложени на показ по каква причина?
— Искам да видя бележката — рекох на Питман, като се опитвах да бъда учтив и делови.
Питман махна по посока на нощното шкафче в другия край на леглото. Жестът му бе пренебрежителен и груб. Не бих се държал по този начин и с най-неопитния полицай новобранец. Аз бях показал повече уважение към Клъцни-го-Чъки.
Отидох там и прочетох написаното. Беше поредното стихотворение. Пет реда.
Поклатих глава няколко пъти, но не казах нищо на Питман. Да върви по дяволите. Стихотворението все още не ми говореше нищо особено. Надявах се, че няма да е все така. Всъщност мисълта в него бе ясна, но отсъстваше всякаква емоция. Какво бе направило тези двама убийци толкова безчувствени?
Продължих да претърсвам спалнята. Сред колегите от отдела бях известен с това, че прекарвам много време на местопрестъплението. Понякога оставах цял ден. И сега възнамерявах да сторя същото. Повечето от вещите на мъртвата бяха свързани единствено с професията й, сякаш тя нямаше личен живот. Видеокасети, разходни ордери от мрежата й, отмъкнат телбод с гравирани отгоре инициали CBS8. Огледах сцената на убийството и мъртвата от различни ъгли. Питах се дали убийците са отнесли нещо със себе си.
Обаче въпреки желанието си не успявах да се съсредоточа. Питман наистина ме бе извадил от релси. За което си бях виновен сам.
Защо и двете жертви бяха оставени разголени? Кое бе онова, което ги свързваше в смъртта им или поне в съзнанието на убийците им? Злодеите се бяха чувствали длъжни да ни насочат буквално по графичен начин към някои неща. Всъщност всичко около Фицпатрик и Шиън в момента бе обществено достояние. Благодарение на Джак и Джил.
А най-лошото бе, че бях „закопчан“ за случая. И нямаше никакво мърдане.
После всичко в спалнята взе неприятен обрат. Лош и неочакван обрат.
Стоях до Джордж Питман, когато той отново заговори, без да ме удостоява с поглед.
— Върни се, след като свършим, Крос. Ела по-късно.
Думите на шефа увиснаха във въздуха като застоял цигарен дим. Направо ми бе трудно да повярвам, че ги бе изрекъл. Винаги се бях стремял да се отнасям с някакво уважение към Питман. Беше мъчна работа, дори невъзможна, ала все пак се стараех.
— На теб говоря, Крос — леко повиши тон Питман. — Чу ли какво ти казах?
После шефът на инспекторите направи нещо, което не трябваше да си позволява, нещо наистина кофти, за което не можех да си затворя очите. Пресегна се и ме бутна с опакото на ръката си. Бутна ме силно. Залитнах и направих половин стъпка назад. Все пак успях да запазя равновесие. Юмруците ми бавно се вдигнаха към гърдите.
Не се замислих. Може би някаква таена злоба или силна неприязън ме накараха да действам импулсивно. Отчасти.
Пресегнах се напред и сграбчих с две ръце Питман. Този негов маниер на неуважение негласно бе нагнетявал отношенията между двама ни вече две-три години най-малко. Натрупаното омерзение пламна необуздано и грозно. Експлодира в стаята на тази мъртва жена.
Двамата с Джордж Питман сме горе-долу на едни години. Той не е толкова висок, но е по-тежък е петнайсетина кила. Има тромавото и набито тяло на футболен защитник от началото на шейсетте.
Сграбчих го и го повдигнах от пода. Изглеждам доста якичък, ама всъщност съм още по-здрав. Очите на Питман се разшириха в недоверие и внезапен страх.
Забих го в стената на спалнята. После още веднъж. Нищо фатално, нито опасно, само ей така, да си има едно наум.
При всеки сблъсък на тялото със стената достолепният хотел „Джеферсън“ сякаш се разтърсваше из основи. Тялото на шефа омекна. Изобщо не се опита да отвърне. Не можеше да повярва, че съм го направил. Честно казано, и аз.
Отпуснах хватката си. Накрая го пуснах да стъпи и той се олюля. Давах си сметка, че го бях наранил не толкова физически, колкото бях засегнал гордостта му. Освен това бях сгафил здраво.