Съвпадението в имената обезпокои ООП — Отделението за охрана на президента, и то доста особено когато президентът реши да излезе на една от неофициалните си разходки, на които по обясними причини не взимаше никой от телохранителите си.
Имаше две двойки Джак и Джил.
Тайната служба не приемаше, не можеше да приеме последния факт за съвпадение.
— Изпуснахме червения джип около Тайдъл Бейсин. Изгубихме Джак! — внезапно избухна по радиостанциите гласът на един от агентите.
Настъпи пълен хаос.
Не беше проверка.
Част втора
Юнакът — страшилище за многоглавия змей
23.
В понеделник вечерта най-накрая нещо се чу за Джак и Джил. Звучеше обещаващо. Надявах се да не се окаже блъф.
Тъкмо се бях прибрал у дома, за да се опитам да хапна надве-натри с децата, когато телефонът иззвъня. Беше Кайл Крег. Спомена ми за някаква видеокасета, получена в CNN, с обръщение от Джак и Джил. Убийците бяха направили домашен видеоклип, за да ги види светът. Джак и Джил бяха изпратили и писма със същото обръщение във „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Тази вечер възнамеряваха да „дадат разяснения“.
Трябваше да изхвърча от къщи преди печеното пиле на Нана да е кацнало на масата. Джани и Деймън ме удостоиха с погледи, чието недвусмислено съдържание беше „пак ли!“. Прави бяха.
Побързах към гара Юнион Стейшън във Вашингтон, заобикаляйки Северен Капитол. Не исках да закъснея за купона на Джак и Джил. Това бе тяхната поредна демонстрация, че ни държат под контрол.
Пристигнах в центъра на CNN тъкмо в момента, когато зареждаха лентата — броени мигове, преди да излъчат записа в „На живо с Лари Кинг“. Старши агенти от ФБР и Тайната служба се бяха натъпкали в маломерна уютна стая за прожекции. Както и най-различни техници, административни служители и адвокати от новинарската мрежа. Всички изглеждаха невероятно напрегнати и сковани.
Когато записаното съобщение от Джак и Джил започна, в помещението се възцари пълна тишина. Не смеех да мигна. Както и всички останали.
— И вие вярвате на тази глупост? — измърмори накрая някой.
Джак и Джил ни снимаха. Това бе първият шок на вечерта. Те наистина бяха заснели полицаите пред жилищната кооперация на сенатор Фицпатрик преди няколко дена. Бяха там отвън, в тълпата зрители, хищните ловци на сензации.
Филмът бе разтърсващ, подобен на документален черно-бял колаж с малко цвят. Началните кадри представляваха външни снимки на кооперацията на сенатор Фицпатрик, правени от различен ракурс. Наподобяваха част от приличен учебен филм, но малко претенциозен. После на екрана се появи нещо още по-неочаквано и въздействащо.
Убийците бяха филмирали последните мигове от живота на сенатор Фицпатрик, според мен секунди преди смъртта му. Имаше потресаващи кадри. И оттам нататък нещата станаха още по-зловещи.
Видяхме черно-бели кадри на Даниел Фицпатрик — гол, закачен с белезници за леглото. Чухме воплите му: „Моля ви, недейте!“, отправени към неговите екзекутори. Доловихме щракването на спусъка. Изстрелът бе даден на сантиметри от дясното ухо на Фицпатрик. Последва и втори. Главата на сенатора се взриви. Хората следяха стъписани ужасния образ и звук, който пренесе сенатора във вечността.
— О, господи, господи! — изпищя някаква жена. Няколко човека извърнаха глави от екрана. Други закриха очи. Аз продължих да гледам. Не можех да си позволя да изпусна каквото и да било. Всичко това бе жизненоважна информация за случая, който се опитвах да проумея. Беше по-ценна от всички ДНК тестове, серологии и отпечатъци от пръсти на света.
След метража със зловещото убийство на сенатора, тонът на филма внезапно се смени. Смразяващите кадри на насилствената смърт бяха последвани от образи на обикновени хора по улиците на неизвестни градове и градчета. Няколко човека в обектива махаха, други се усмихваха широко, а повечето изглеждаха безразлични, че ги снимат — по всяка вероятност Джак и Джил. Филмът продължи да върти черно-бял и цветен метраж, но не безразборно. Който бе монтирал кадрите, очевидно умееше да редактира.
Единият от тях е художник или поне има такива наклонности, отбелязах аз мислено. Какъв художник би се замесил в нещо подобно? Бях запознат с няколко теории за връзката между творческата съзидателност и психопатията. Серийните убийци Бънди, Дамър и дори Мансън можеха да се считат за убийци с „творческа“ нагласа. От друга страна, Рихард Вагнер, Дега, Жан Жьоне9 и още много хора на изкуството имаха психопатични прояви в поведението си, но не бяха убили никого.
9
Френски писател модернист, драматург, една от водещите фигури в авангардния театър и театъра на абсурда. — Б.пр.