За сериен убиец на малки деца ли говорим? Не зная, Инес. Мисля, че не е изключена и такава възможност. Моля се да не е истина. Невинен ли беше Емануел Перес? Мисля, че не, Инес. Моля се да не е бил.
Възможно ли е Гари Сонеджи да е убиецът на тези две деца? Надявам се да не е. Моля се да не е така, Инес. Прекалено много молитви в тази студена, унила утрин. Беше твърде мразовито за началото на декември, имаше необичайно много сняг. Някой бе казал по радиото, че във Вашингтон в момента ринат така усилено, сякаш е година на избори.
Пробих си път през тълпата към мъртвото дете, което лежеше като счупена кукла на заскрежената трева, фотографът на полицията правеше снимки на момченцето. И то беше подстригано късо — също като Деймън, който наричаше прическата си „плешивка“.
Разбира се, осъзнавах, че пред мен не лежи Деймън, но въпреки това въздействието бе поразително. Чувствах се така, сякаш някой току-що ми е изкарал въздуха и ме е оставил да хъхря. Жестокостта не може да бъде смекчена със сълзи. Вече неведнъж бях получавал този урок.
Коленичих до мъртвото момче. Изглеждаше така, сякаш спи, но сънува ужасен кошмар. Някой бе затворил очите му, запитах се дали не е бил убиецът. Едва ли, по-скоро бе дело на някоя самарянка или на добросърдечен, но доста небрежен полицай. Момченцето носеше широки охлузени сиви панталони с дупки на колената и протрити маратонки „Найки“. Дясната половина на лицето му бе буквално смазана от удара на убиеца. Също като при Шанел. Лицето бе смазано, но едновременно с това и осеяно с рани и разкъсвания. Под главата се събираше яркочервена локва кръв.
Маниакът обича да убива красивите неща. Това ми даде идея. Дали самият убиец не бе по някакъв начин осакатен? Физически? Емоционално? Може би и двете.
Защо толкова много мрази малките деца? Защо ги убива в близост до „Соджърнър Трут“!
Отворих очите на момченцето. То се втренчи в мен. Не зная защо го направих. Просто имах нужда да погледна.
25.
— Доктор Крос, доктор Крос, познавам това момче — разнесе се до мен треперещ глас. — От нашето училище е, от по-малките. Казва се Върнън Уийтли.
Вдигнах поглед и видях госпожа Джонсън, директорката на училището на Деймън. Едва се сдържаше да не захлипа.
По-желязна е и от теб, тате. Това ми беше казал Деймън. Вероятно е бил прав. Директорката никога нямаше да се разплаче, нямаше да си го позволи.
Лекарката, ръководеща медицинската експертиза, стоеше до госпожа Джонсън. Познавах и нея. Беше бяла жена, Джанин Престигард. Изглеждаше горе-долу връстничка на госпожа Джонсън. Трийсет и пет, плюс-минус няколко години. Те разговаряха, обменяха мисли и вероятно взаимно се утешаваха.
Какво имаше около училището „Соджърнър Трут“? Защо точно то? Защо училището на Деймън? Шанел Грийн, а сега и Върнън Уийтли. Какво знаеше директорката, ако изобщо знаеше нещо? Смяташе ли, че може да помогне за разкриването на тези ужасяващи убийства? Познаваше добре и двете жертви.
Лекарката уреждаше аутопсия за установяване причината за смъртта. Тя изглеждаше потресена от жестокостта, с която бе убито детето. Аутопсията на едно мъртво дете е невероятно потискаща.
Двама полицаи от местния участък чакаха наблизо. Както и екипът от моргата. Всичко на сцената на престъплението бе толкова тихо, толкова тъжно, толкова непоносимо. Няма нищо по-зловещо от убийството на едно дете. Поне от онова, което съм виждал. А помня всички. Сампсън понякога ми казва, че съм твърде чувствителен за инспектор от отдел „Убийства“. А аз възразявам с убеждението, че всеки инспектор трябва да бъде колкото се може по-човечен и чувствителен.
Изправих се в цял ръст. При моите метър и осемдесет и осем се оказах само с няколко сантиметра по-висок от госпожа Джонсън.
— Вие бяхте на мястото и на двете убийства — казах. — Наблизо ли живеете? Някъде наоколо?
Тя поклати глава. Погледна ме право в очите. Нейните бяха толкова изразителни, така огромни и кръгли. Задържаха погледа ми и не ми позволиха да го отместя.
— Познавам много хора в квартала. Някой ми се обади по телефона вкъщи. Почувствали са, че трябва да зная. Отраснала съм недалеч оттук, в района на Ийстърн Маркет — продължи тя по собствено желание. — Това е същият убиец, нали?
Не отговорих на въпроса й.
— Може по-късно да ми се наложи да поговоря с вас за убийствата — рекох. — Не е изключено да поискам нов разговор с някои деца от училище. Ще го направя само ако наистина няма друга възможност. Те преживяха достатъчно. Благодаря ви за загрижеността. Съжалявам за Върнън Уийтли.