— Нищо ми няма — излъгах за втори път тази сутрин.
— Няма начин, Сладур. На теб вечно ти няма нищо, дори когато ти има. Ти си юнакът, който ще посече змея, нали? — каза Сампсън и поклати глава.
С крайчеца на окото си забелязах млада жена, облечена с черен анорак, на който отпред с бели букви бе изписано: Винаги ще те обичам, Тишейка. Още едно мъртво дете. Тишейка. Хората в квартала понякога слагаха черните блузи на погребения на убити деца. Моята баба, мама Нана, имаше цяла колекция от тях.
В следващия момент погледът ми бе привлечен от една жена, която стоеше зад тълпата, под разперените клони на един полуизсъхнал бряст. Тя не подхождаше особено на съкварталците. Беше висока и красива. Носеше пристегнат с колан шлифер, дънки и ниски обувки. Зад нея забелязах син мерцедес.
Тя е. Това е тя. Идиотската мисъл ме връхлетя изневиделица. Нахлу в главата ми с внезапно и нелепо ликуване.
Отбелязах си наум да проверя коя е.
Спрях да разменя няколко думи с един млад, енергичен инспектор от отдел „Убийства“, който носеше червена баскетболна шапка, кафяво спортно яке и кафява плетена вратовръзка.
— Лошо започва денят, Алекс — каза Ракийм Пауъл, когато стигнах до него. — Или свършва, какъвто е моят случай.
Кимнах в знак на съгласие.
— По-зле не може и да бъде. — Усетих, че ми се повдига.
— Какво установихте, Ракийм? Нещо интересно, за което да се хванем?
Трябва да чуя всичко.
Инспекторът погледна в малкото си черно тефтерче. Прелисти няколко страници.
— Момиченцето се казва Шанел Грийн. Из квартала го знаят. Била е в първи клас в тукашното училище. Живее на две преки, в общинските блокове на Нортфийлд Вилидж. Родителите й работят. И двамата. Пускали я да се прибира сама. Не е особено умно, но какво да правят хората? Когато се прибрали снощи, Шанел не си била у дома. Към осем часа уведомили полицията, че е изчезнала. Това там са родителите.
Озърнах се. Те самите бяха още деца. Изглеждаха напълно съсипани и покрусени. Знаех, че след тази ужасна нощ повече никога няма да са същите. Никой не би могъл.
— Някакви подозрения спрямо тях? — Трябваше да попитам. Ракийм поклати глава.
— Мисля, че не, Алекс. Шанел е била всичко за тях.
— Моля те, провери ги, Ракийм. Говори и с двамата. Как се е озовала тук в училищния двор? — попитах.
Пауъл въздъхна.
— Това е първото, което не знаем. Второто е — къде е била убита. Точка трета за групата за бързо реагиране — кой е извършителят.
По външния вид на Шанел личеше, че тя просто е била захвърлена тук, след като най-вероятно е била убита другаде. Бяхме съвсем в началото на този ужасен случай. Предстоеше ни много работа. Идваше моят ред.
— Знаете ли как е била убита? — попитах Ракийм. Инспекторът от отдел „Убийства“ направи гримаса.
— Погледни сам. Кажи ми какво смяташ.
Не исках да гледам, но се налагаше. Наведох се към Шанел. Усещах мириса на кръвта на момиченцето: червеникавокафяви петна като многобройни медни монети бяха пръснати по земята. Не можех да престана да мисля за Деймън и Джани, моите собствени деца. Не можех да надмогна мъката, която ме поглъщаше. Разяждаше ме като киселина, плисната върху ми.
Коленичих на напукания разбит асфалт, за да огледам телцето на шестгодишното момиченце. Шанел лежеше в утробна поза. Единственото, което имаше върху себе си, бяха чифт пликчета на розови и сини цветчета. В плитките й бе сплетена червена панделка, а на ушите си имаше малки златни обеци.
Останалите й дрехи липсваха. Очевидно убиецът бе взел униформата й.
Тя бе толкова красива, толкова сладка. Дори след онова, което й бе сторено. Оглеждах как точно: начинът, по който шестгодишното момиченце бе брутално убито по-рано същата вечер, целият й живот, погубен в един миг на лудост и ужас.
Нежно извъртях детското телце няколко сантиметра. Главата й клюмна на една страна, вратът по всяка вероятност бе счупен. Беше съвсем лека. Все още бебче. Част от дясната страна на личицето й бе разбита. Заличена — бе по-точното описание. Убиецът бе удрял Шанел толкова пъти и така яростно, че тази част на лицето й бе почти неузнаваема.
— Как може да причини това на толкова красиво малко момиченце? — промълвих аз на себе си. — Бедната Шанел! Горкото дете! — продължих да си шепна. Усетих как в очите ми напират сълзи. Премигнах, за да ги прогоня. Тук нямаше място за това.