Лимузините и колите с преградено място за шофьора излизаха почти под прав ъгъл от стръмния гараж на хотела. Под гумите ни шумно потракваха капаци от канализацията. Маршрутът до залата започваше на Парк Авеню, после продължаваше на запад по Четиридесет и седма улица до Петдесета.
Пътувахме заедно с Дон Хамърман две коли след президента. Тази сутрин дори Хамърман бе потиснат и вглъбен в себе си. Нищо не се бе случило до този момент. Възможно ли бе Джак и Джил да са сменили плана си? Беше ли това част от прикриването на следите им? Щяха ли да се покажат на повърхността едва когато вече започнем да се съмняваме, че ще го сторят? Щяха ли да ме изненадат и да нападнат автоколоната?
Наблюдавах всичко от прозореца на колата. Утрото бе странно трансцендентално изживяване. Хората, застанали от двете страни на улицата, бяха възторжени, аплодираха и поздравяваха с радостни викове минаващата колона. Това бе една от причините, поради която президентът бе решил, че не може повече да се крие в Белия дом. Хората, дори и нюйоркчани, искаха късче от него. До този момент той бе добър президент, храбър и популярен.
Кой искаше да убие Томас Бърнс и защо? Съществуваха толкова потенциални врагове, но аз продължавах да се връщам към собствения списък на президента. Сенаторът Глас, вицепрезидентът Махони, няколко реакционери в Конгреса, влиятелни мъже, свързани с Уолстрийт. Той каза, че се опитва да смени системата, а системата жестоко ненавиждаше промяната.
Полицейските сирени виеха и създаваха впечатлението, че са навсякъде около нас. Една пронизителна стена от шум, съвсем подходяща за случая. Очите ми блуждаеха напред-назад между възторжената тълпа и бързо придвижващата се автоколона — президентския ескорт.
Бях част от всичко това и в същото време се чувствах като независим наблюдател. Не можех да не мисля за Джон Кенеди, Робърт Кенеди и д-р Кинг. Миналите трагедии на страната ни. Нашата печална история. Не можех да откъсна очи от „дилижанса“.
Внезапно бях поразен от абсурдната мисъл, че две от трите големи политически убийства останаха неразкрити. Две от трите най-големи убийства на нашия век си останаха загадка.
Гаражът за VIP под Медисън Скуеър Гардън представляваше бункер от бетон, боядисан в натрапчиво бяло. Там трябва да е имало стотина служители от Тайната служба и нюйоркската полиция, дошли да ни посрещнат. Агентите до един носеха слушалки, които ги свързваха с клетъчната мрежа на Тайната служба.
Гледах как Томас и Сали Бърнс бавно излизат от своята бронирана кола. Наблюдавах очите на президента. Той изглеждаше стабилен, уверен и съсредоточен. Може би знаеше точно какво прави: може би неговият начин бе единствено правилният за съществуващото положение.
Бях на десетина стъпки от президента и неговата съпруга. Всеки миг, в който бяха на открито, ми се струваше цяла вечност. В закрития гараж имаше твърде много хора. Всеки от тях би могъл да бъде убиец.
Президентът и Сали Бърнс се усмихваха, разговаряха ведро и непринудено с влиятелни доброжелатели от Ню Йорк. В това отношение и двамата притежаваха безспорни умения. Те разбираха огромната по важност церемониална роля на кабинета. Символизмът и абсолютната власт. Ето защо бяха там. Много ми допадаше тяхното чувство за дълг и отговорност. Нана не беше права за тях. Бях убеден, че са почтени хора, които се опитват да направят каквото е по силите им. Разбирах колко трудна бе работата им. Не си давах сметка за това, преди да отида в Белия дом.
„Всеки един от тези хора би могъл да бъде Джак или Джил“ — не преставах да си мисля аз, докато наблюдавах тълпата.
Кенеди Сентър във Вашингтон… Стрелбата по Шарлот Кинси на публично място, просто ей така. Мисълта ми непрестанно се връщаше към онова убийство. Нещо се бе случило там, нещо, уличаващо Джак и Джил.
Започнахме да се изкачваме нагоре към претъпканата зала.
Ако Джак и Джил искат да умрат, могат да го постигнат тук.
И все пак ми се струваше, че разполагат с план да се измъкнат невредими. Това бе един техен неизменен модел. Не проумявах как може да се случи насред Медисън Скуеър Гардън, в случай, че изберат да атакуват на това място.
Истинските Джак и Джил, президентът и първата дама на Съединените щати бяха пристигнали. Навреме.
88.
Капчица пот бавно се отрони от връхчето на носа ми. На гърдите ми сякаш се бе тръснал самосвал.
Оглушителният шум, изпълващ аудиторията в сградата от стомана и бетон, се прибавяше към нарастващата суматоха и хаос. С влизането ни заляха децибели, които значително надхвърляха прага на оглушаване. По времето, когато пристигнахме, в залата вече имаше десетина хиляди души.