Бях на по-малко от единайсет метра от президента и охранителите му от Тайната служба, когато внезапно ми проблесна, когато най-накрая проумях онова, което бе убягнало на всички останали.
— Променете маршрута! — изкрещях с пълен глас. — Променете аварийния маршрут за изтегляне!
91.
Никой не чу вика ми. В суматохата аз самия едва долових думите си. Имаше прекалено много шум и объркване във вътрешността на Медисън Скуеър Гардън. Все пак продължих напред, следвайки пряко сили фалангата, която изглеждаше като меле на финален мач от моята стратегическа позиция.
— Променете аварийния маршрут за изтегляне! Променете аварийния маршрут! — продължавах да крещя аз.
Накрая стигнахме до боядисания в бяло бетонен тунел. Всеки звук отекваше странно в стените. Бях зад последния агент от Тайната служба.
— Не продължавайте по този път! Спрете президента! — не преставах да крещя без полза.
Тунелът бе препълнен със закъснели специални гости и дори още телохранители. Напредвахме срещу големия прилив, идващ отвън.
Вече бе твърде късно за смяна на маршрута. Пробивах си път през тълпата, като се приближавах все повече и повече към президента и госпожа Бърнс. Отчаяно търсех в навалицата лицето на Кевин Хокинс. Все още имаше шанс да го спрем.
На всяко лице, което поглеждах, бе изписан шок. Очите, които виждах пред себе си, бяха разширени от страх и се взираха изпитателно в моето лице. Внезапно в средата на тунела се разнесоха няколко гърмежа. Изстрели!
Пет изстрела попаднаха в стегнатата фаланга от хора около президента. Някой бе проникнал в защитния периметър. Тялото ми се сгърчи, сякаш бяха улучили самия мен.
Пет изстрела. Три бързи, после още два.
Не можех да видя какво се бе случило отпред, но неочаквано в ушите ми отекна най-ужасният звук. Пронизителен скръбен писък, вопъл на умряло.
Писъкът идваше от мястото, където за последен път бях зърнал бегло президента Бърнс, където само преди броени секунди бяха попаднали куршумите. Започнах да се блъскам в тълпата с цяло тяло, с цялата си тежест, мъчейки се да се добера до епицентъра на това безумие.
Чувствах се така, сякаш се опитвах да изплувам, да се изтръгна от хватката на плаващи пясъци, да се освободя. Беше почти невъзможно да вървя, да се бутам, да си проправям път.
Пет изстрела. Какво се бе случило там отпред?
В този миг разбрах. В един миг видях всичко.
Устата ми бе пресъхнала. Очите ми сълзяха. Тунелът изведнъж бе станал неестествено тих. Президентът Бърнс лежеше на сивия циментов под. Обилна кръв се стичаше на вади и все повече се просмукваше в бялата му риза. Дясната страна на лицето му бе обляна в яркочервена кръв, а може би раната бе високо на шията му. От мястото си не можех да преценя точно.
Изстрели. В стил екзекуция. Професионален удар.
Тръгнах напред, грубо изблъсквайки хората от пътя си. Видях Дон Хамърман, Джей Грейър и после Сали Бърнс. Сякаш всичко ставаше в забавен каданс.
Сали Бърнс се опитваше да стигне до съпруга си. Първата дама, изглежда, не бе ранена. И все пак се питах дали и тя не бе мишена. Агентите на Тайната служба не пускаха госпожа Бърнс, опитвайки се да я предпазят. Искаха да я държат далеч от кръвопролитието, от съпруга ѝ, от всякаква възможна опасност.
Тогава видях и второ тяло.
Една жена лежеше до президента. Бе простреляна в дясното око. Имаше и втора рана в гърлото. Изглежда бе мъртва. До простряното ѝ тяло се търкаляше полуавтоматичен пистолет.
Убиецът? Джил? Кой друг?
Погледът ми отново бе привлечен от застиналото тяло на Томас Бърнс. Опасявах се, че вече е мъртъв. Не можех да бъда сигурен, но предполагах, че е улучен най-малко три пъти. Видях как Сали Бърнс най-сетне се добра до тялото на съпруга си. Ридаеше неудържимо. И не бе единствената.
92.
Джак седеше неподвижен и спокойно наблюдаваше суматохата от коли и каравани, долепени броня до броня, в задръстването на Уест Стрийт близо до входа на нюйоркския тунел Холанд.
От всички страни на черния му джип долиташе дрезгавото ломотене на радиостанциите. Наблюдаваше тревожните и слисани лица в колите. Една жена в тревистозелена кола бе обляна в сълзи. Хиляди клаксони пищяха като банши29, развилнели се из центъра на града.
Джак и Джил на Хълма се качиха. Сега вече всички знаеха защо, или поне така си мислеха.
Опита се да не мисли за Сара Роузън, когато най-сетне навлезе в дългия, клаустрофобичен тунел, който се виеше като змия под река Хъдзън. След тунела пое на юг по магистралата към Ню Джърси. След това към Делауеър и на юг.
Сара бе миналото, а миналото нямаше значение. Миналото не съществуваше. То бе само урок за бъдещето. Сара я нямаше. Но той не преставаше да мисли за горката Сара, докато се хранеше в ресторантчето до изхода на магистралата край Таливил. Важно бе да скърби. За Джил, не за президента Бърнс. Тя струваше повече от дузина Бърнсовци. Беше свършила добра работа, почти безупречна, макар че от самото начало просто бе използвана. Сара Роузън бе негово оръдие. Тя бе неговите очи и уши в Белия дом. Тя бе негова любовница. Бедната Сара.
29
Дух в ирландския фолклор, който се явява в образа на ридаеща жена, за да предизвести предстояща смърт в семейството. — Б.пр.