Докато наближаваше Вашингтон към седем часа същата вечер, той се закле повече да не сантименталничи по Сара. Знаеше, че може да го стори. Беше в състояние да контролира своите мисли и емоции. Превъзхождаше Кевин Хокинс, който наистина се бе оказал много добър воин. Той беше Джак.
Но Джак вече не съществуваше.
Вече не беше и Сам Харисън. Сам Харисън бе просто фасада, необходимо прикритие, част от сложен план. Сам Харисън вече не съществуваше.
Сега животът му отново можеше да стане обикновен и предимно хубав. Почти си беше у дома. Беше изпълнил своята мисия. Беше успял.
После той вече си бе у дома и паркира на познатата алея. Видя малкото си момиченце, което изтича от къщата с разпилени руси коси. След него и съпругата си, която също тичаше. По страните ѝ се стичаха сълзи. Както и по неговите. Не се боеше да плаче. Вече не се боеше от нищо.
Слава тебе, Господи, войната най-после беше свършила. Врагът, злият враг, бе мъртъв. Добрите бяха победили и сега най-скъпият начин на живот на земята бе съхранен за малко по-дълго, в името на живота на собствените му деца.
Никой никога нямаше да узнае защо и как се бе случило, нито кой наистина бе отговорен за това.
Също както с Джон Кенеди в Далас.
И Робърт Кенеди в Лос Анджелис.
И Уотъргейт, и Уайтуотър, и почти всички други значими събития от най-новата американска история. Само дето историята не знаеше. Тя бе старателно предпазвана от истината. Това бе американският начин.
— Толкова те обичам! — прошепна задъхано жена му, долепила устни до бузата му. — Ти си моят герой. Ти извърши нещо толкова прекрасно и смело!
Той също вярваше в това. Таеше го дълбоко в сърцето си.
Вече не беше Джак. Джак вече не съществуваше.
93.
Малко след пладне Тайната служба получи информация от нюйоркската полиция за още едно убийство. Имаха сериозни основания да смятат, че е в пряка връзка с атентата срещу президента Бърнс.
Двамата с Джей Грейър се втурнахме в хотел „Пенсилвания“, който е на една крачка от Пето Авеню. Все още бяхме вцепенени от ужаса на отминалата сутрин и не можехме да повярваме, че президентът наистина е прострелян. Въпреки това разполагахме с всички подробности от последното убийство. Една камериерка от хотела бе намерила тяло в апартамент на дванайсетия етаж. В стаята бе оставено и стихче от Джак и Джил. Последното?
— Какво казва полицията? — попитах Джей, докато карах към центъра. — Какви са подробностите?
— Според първоначалния доклад, мъртвата жена вероятно е Джил. Може и да е била убита, а може и да се е самоубила. Убедени са, че бележката е автентична.
Загадките в ужасяващите загадки продължаваха. И тази смърт ли бе част от плана Джак и Джил? Предполагах, че е така, а имаше и още пластове за разравяне — пластове под пластовете — преди да достигнем до сърцевината на ужаса.
С Грейър слязохме от един асансьор със златно покритие на етажа, където бе извършено престъплението. Нюйоркската полиция бе навсякъде. Видях лекари от Бърза помощ, хора от групите за бързо реагиране в шлемове с плексигласови предпазители за лицето, униформи, инспектори от отдел „Убийства“. Цареше невероятна суматоха. Безпокоеше ме възможността за объркване на веществените доказателства или за изтичане на информация към пресата.
— Как е президентът? — попита ни един от нюйоркските инспектори, когато пристигнахме. — Някаква информация? Има ли надежда?
— Все още се държи. Разбира се, че има надежда — отвърна Джей Грейър.
После продължихме напред, далеч от групата инспектори.
Най-малко десетина полицаи и агенти на ФБР се бяха натикали в хотелския апартамент. Тревожните полицейски сирени виеха долу от улиците като зла поличба. Ехтеше и камбанен звън, вероятно от катедралата „Св. Патрик“, която се намираше малко по на юг на Пето Авеню.
Тялото на руса жена лежеше на плюшения сив килим до неоправено двойно легло. Лицето, шията и гърдите ѝ бяха облени в кръв. Бе облечена в спортно трико в синьо и сребристо.
Чифт очила с метални рамки лежаха на килима до маратонките ѝ.
Беше застреляна в стил екзекуция също като първите жертви на Джак и Джил. Един изстрел от упор в главата.