— Тя изобщо фигурирала ли е в някой от списъците на заподозрените? — попитах Грейър. Знаехме, че мъртвата жена се казва Сара Роузън. Тя бе минала през процедурата „чисто минало“ като част от служителите в Белия дом. Бяхме я пропуснали при цели две щателни проучвания.
— Не, доколкото ми е известно. Била е нещо като неделима част от офиса по съобщенията в Белия дом. Всички са харесвали нейната ефективност, нейния професионализъм. Ползвала се е с доверие. Господи, каква каша! Ползвала се е с голямо доверие, Алекс.
Част от лявата страна на лицето ѝ липсваше, откъсната сякаш от ноктите на силен звяр. Джил изглеждаше така, сякаш е била изненадана. Веждите ѝ бяха сключени в дъги. В очите ѝ нямаше страх.
Тя бе имала доверие в убиеца си. Джак ли бе натиснал спусъка? Забелязах петното около раната, сивкавия пръстен. Беше изстрел от упор. Трябва да е бил Джак. Професионално. Без страст. Поредната екзекуция.
Но наистина ли това бе Джил? Задавах си този въпрос, докато стоях приведен над тялото ѝ. Наемният убиец Кевин Хокинс бе умрял в болницата „Св. Винсънт“. Знаехме, че е бил преоблечен като агентка на ФБР, за да се вмъкне в Медисън Скуеър Гардън. Беше използвал бомба с обемен взрив. Беше изчакал в тунела към изхода, преоблечен като жена. Каква беше връзката на Кевин Хокинс с тази жена? Какво, по дяволите, ставаше?
— Оставил е стихотворение. Прилича на другите — каза Джей Грейър. Бележката бе в полиетиленово пликче за веществени доказателства. Подаде ми я с думите: — Последната воля и завещание на Джак и Джил.
— Съвършеният атентат — промърморих аз по-скоро на себе си, отколкото на Грейър. — Джак и Джил. И двамата мъртви в Ню Йорк. Случаят приключен, нали така?
Агентът от Тайната служба ме погледна и после бавно поклати глава.
— Този случай никога няма да приключи. Поне докато сме живи.
— Казах го иронично — отвърнах аз. После прочетох последната им бележка.
— Да ти го начукам, Джил — прошепнах над мъртвото тяло. — Надявам се да гориш в ада. Дано има отделен ад само за теб и Джак.
94.
Никъде не понесоха новините по-тежко, отколкото във Вашингтон. Томас Бърнс бе обичан и мразен, но принадлежеше на града, особено сега.
Кристин Джонсън бе в шок, както и най-близките ѝ приятели и всичките ѝ познати. Учителите и децата в „Соджърнър Трут“ бяха потресени от случилото се с президента. Беше толкова ужасяващо и зловещо и в същото време тъй непоносимо тъжно и нереално.
Заради атентата всички училища във Вашингтон бяха отменили следобедните си занятия. Тя бе гледала кошмарните телевизионни репортажи за покушението от мига, в който се бе прибрала вкъщи. Още не можеше да повярва на случилото се. Никой не можеше. Президентът все още беше жив. Други съобщения засега нямаше.
Кристин не знаеше дали Алекс Крос е бил в Медисън Скуеър Гардън, но предполагаше, че е бил. Тревожеше се и за него. Харесваше искреността на инспектора, вътрешната му сила, но най-вече неговата състрадателност и уязвимост. Харесваше ѝ как изглежда, как говори, как действа. Освен това ѝ харесваше начинът, по който Алекс възпитаваше сина си Деймън. Това я изпълваше с още по-силно желание да има собствени деца. Двамата с Джордж трябваше да поговорят за това. Двамата с Джордж трябваше да поговорят.
Той се прибра малко преди седем същата вечер, което бе с час-два по-рано от обикновено. Джордж Джонсън работеше усилено като експерт по корпоративно право. Беше на трийсет и седем години и имаше нежно, привлекателно детско лице. Беше добър човек, макар и доста себичен, и честно казано — малко сноб понякога.
Въпреки това Кристин го обичаше. Приемаше добрите и лошите му страни. Тези мисли витаеха в съзнанието ѝ, докато го прегръщаше силно на външната врата. За нея нямаше съмнение. Двамата с Джордж се бяха запознали в университета „Хауърд“ и оттогава бяха заедно. Нещата бяха такива, каквито тя вярваше, че трябва да бъдат, и каквито, доколкото зависеше от нея, щяха да бъдат и занапред.
— Хората още са по улиците и плачат — каза Джордж. След прегръдката той съблече вълненото си сако и разхлаби вратовръзката, но не се качи горе да се преоблече. Тази вечер нарушаваше всичките си обичайни привички. Е, браво на Джордж.
— Не гласувах за президента Бърнс, но случилото се наистина ме разстрои, Крис. Колко жалко.
В очите му имаше сълзи и това отново я разплака.
Джордж обикновено не даваше израз на чувствата си, винаги бе обвит в непробиваема черупка. Сега Кристин се разчувства от вълнението на съпруга си. Беше дълбоко затрогната.