— Плаках няколко пъти — сподели тя на Джордж. — Знаеш ме каква съм. Аз гласувах за президента, но не това е причината. Изглежда, че губим уважението си към всяка институция, към всичко постоянно. Губим уважението си към човешкия живот. И то твърде бързо. Виждам го дори в очите на шестгодишни деца. Виждам го всеки ден в „Соджърнър Трут“.
Джордж Джонсън отново прегърна жена си, прегърна я силно. Със своите метър и осемдесет той бе висок точно колкото нея. Кристин нежно положи глава на рамото му. От нея се носеше леко цитрусово ухание. Беше го носила и в училище. Толкова много я обичаше. Тя не приличаше на нито една друга жена, на нито един от всички онези, които някога бе познавал. Чувстваше се невероятен късметлия, че я притежава, че е заслужил любовта ѝ, че я държи в обятията си.
— Разбираш ли? — попита го тя с желанието да говори с него именно тази вечер. Не искаше да го остави да изчезне за пореден път, както често ставаше.
— Естествено — отвърна той. — Всички го чувстват, Криси. Никой обаче не знае как да сложим край на всичко това.
— Ще направя нещо да хапнем. Можем да гледаме последните репортажи по CNN — накрая предложи тя. — Част от мен не иска да гледа новините, но друга е длъжна да го стори.
— Ще ти помогна за манджата — предложи Джордж, нещо твърде нехарактерно за него. Искаше ѝ се по-често да бъде такъв и да няма нужда от национални трагедии, за да си припомня чувства към нея. Е, много мъже бяха такива, тя знаеше това. В един брак можеше да има и къде-къде по-лоши неща.
Направиха си зеленчукова супа и отвориха бутилка шардоне. Едва бяха привършили с вечерята пред телевизора, когато на входната врата се позвъни. Наближаваше девет. Те не очакваха никого, но от време на време наминаваха съседи.
CNN предаваше от болницата, където бе откаран президентът след атентата. Алекс Крос и още няколко служители от полицията, присъствали на мястото на стрелбата, се мярнаха няколко пъти, но не казаха почти нищо пред камерата. Алекс изглеждаше разстроен, изтощен. Кристин не каза на Джордж, че го познава. Запита се защо. Не беше му казала и за късната визита на Алекс у тях онази вечер. Тогава той спеше. Но Джордж си беше такъв.
Преди той да успее да стане от канапето, звънецът звънна повторно. После пак. Който и да беше, явно нямаше намерение да си тръгва.
— Аз ще отворя, Криси — каза Джордж. — Нямам представа кой, по дяволите, може да звъни по това време. А ти?
— Аз също.
— Добре — каза рязко той.
Кристин усети, че се усмихва. Джордж Нетърпеливия се бе завърнал.
— Идвам, за Бога. Идвам, идвам — нареждаше той, докато куцукаше по чорапи към вратата.
Надникна през шпионката, после се обърна с въпросителна гримаса към Кристин.
— Някакво бяло момче.
95.
Дани Будро стоеше на излъсканата, боядисана в бяло веранда на къщата на учителката. Беше облечен в твърде голям за него дъждобран в защитен зелен цвят, който му придаваше вид на по-голям. И всъщност го правеше някак по-впечатляващ. Убиецът от училището „Соджърнър Трут“ от плът и кръв! Сега бе в апогея си. Но дори в това свое суперсвръх настроение той усещаше, че нещо става с него.
Не му беше добре и се чувстваше някак потиснат. Машинката сдаваше багажа. Лекарите не можеха да определят дали при него ставаше въпрос за маниакалнодепресивна психоза или за поведенческо разстройство. И след като самите те не успяха, какво се очакваше от него, по дяволите? И какво от това, че е малко импулсивен, че настроението му рязко се мени, че не е способен да се приспособи към окръжаващата го среда? Фитилът бе запален. Той бе готов да избухне.
Беше престанал да си взима предписаната доза депакот. През цялото време си тананикаше. Тъжна, гневна музика, която звучеше неспирно в главата му, също като „Музак“ по MTV.
Беше бесен на Джак и Джил. Адски бесен на Алекс Крос. Бесен на директорката на училището. Бесен на почти всички на планетата. Беше бесен дори на себе си. Скапан некадърник!
Той превключи обратно в полуреалността, когато някакъв черен боклук, облечен със синя риза на тънки райета, съответни панталони и тиранти в пъпешов цвят отвори вратата. Ей, добре дошъл в Кибервил!
В първия момент Дани Будро не разбра кой, по дяволите, е кръглоликият черньо. Очакваше надутата училищна директорка госпожа Джонсън или дори Алекс Крос, в случай че не беше заминал за Ню Йорк. Беше видял Крос и директорката заедно по три различни повода. Затова беше решил, че движат.
Не знаеше защо това го вбеси, но си беше факт. Крос беше досущ като неговия тъп баща, истинския му баща. Същото шибано ченге. Беше го зарязал и смяташе, че не струва пукната пара. А сега Крос тайно чукаше учителката.