Стоеше в антрето на къщата на семейство Джонсън и едва видимо се олюляваше. Размахваше пистолета към мен, като описваше с него плавни кръгове. Носеше памучна блуза със странен надпис върху нея, който гласеше: ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ.
Късата му косица бе плувнала в пот. Очилата му бяха леко замъглени по краищата. Зад стъклата очите му изглеждаха изцъклени, влажни и блестящи. Видът му подхождаше за ролята на убиеца от училището. Едва ли някой бе харесвал особено Дани Будро. Аз категорично не бях сред почитателите му.
Внезапно мършавото му тяло замръзна в поза мирно.
— Добре дошли на борда, инспектор Крос.
— Здравей, Дани — отвърнах колкото можех по-приглушено и незаплашително. — Ти ме извика и аз дойдох.
Мъчеше го почти явен медикаментозен глад, тъй като бе отказал да взема предписаните му лекарства. Дани Будро проявяваше цялата съвкупност от симптоми: агресия, депресия, психоза, свръхактивност, нарушаване на поведенческите модели.
Как да му отнема пистолета?
Кристин Джонсън стоеше в полутъмната всекидневна зад него. Не помръдваше. Изглеждаше безкрайно далечна там в дъното и много малка въпреки височината ѝ. Беше уплашена, тъжна, изтощена.
Вдясно от нея се намираше великолепна камина, пренесена сякаш от някоя внушителна къща от кафяв камък, разположена в центъра на града. Преди не се бях заглеждал във всекидневната. Сега я подложих на щателен оглед. Търсех някакво оръжие. Нещо, което да ни помогне.
Джордж Джонсън лежеше на кремавия мраморен под в антрето. Някой бе метнал отгоре му червено карирано одеяло. Убитият адвокат сякаш бе легнал да подремне.
— Кристин, добре ли си? — извиках аз през стаята. Тя понечи да отговори, но после се възпря.
— Тя е добре. Нищо ѝ няма — отвърна ми рязко Будро. Замазваше думите. — Всичко ѝ е наред. Аз съм този, който едва издържа.
— Разбирам колко изморен се чувстваш, Дани — казах. Подозирах, че ще го обземе замаяност, че способността му за концентрация ще се влоши значително, че устните му ще побелеят.
— Аха. Какво още имаш да кажеш? Още някакви мъдрости относно моето параноично поведение?
Тряс! Изведнъж той затвори с ритник вратата зад нас. Поредно доказателство за импулсивно поведение. Аз бях приобщен към компанията.
Той все още много внимаваше да спазва дистанцията — държеше полуавтоматика неизменно насочен към мен.
— Мога съвсем спокойно да те застрелям — каза той, в случай че предишния път не го бях разбрал достатъчно добре. Това потвърди предположението ми за обзелата го крайна параноя, безпокойство и нервност.
Вълнуваше се как изглежда в моите очи, каква е преценката ми за способностите му. Явно ме бъркаше с истинския си баща. Бащата полицай, изоставил него и майка му. Бях направил връзката едва на път към къщата, но ми се струваше смислена.
Напомних си, че това напрегнато, мършаво, покъртително момче е убиец. Не ми беше трудно да изпитам ненавист към подобен злодей. И все пак, в него имаше нещо безкрайно тъжно. В някакъв смисъл Даниел Будро създаваше усещането за невероятна самота и уязвимост.
— Вярвам, че можеш да стреляш изключително добре — казах аз тихо. Бях убеден, че иска да чуе именно това.
Вярвам ти.
Вярвам, че си хладнокръвен убиец. Вярвам, че си едно подрастващо чудовище; по всяка вероятност непоправимо. Как да ти отнема пистолета?
Мисля, че може да ми се наложи да те убия, преди да си сторил същото с мен или с Кристин Джонсън.
100.
Вперих поглед в думите ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ. Знаех точно откъде е надписът върху тениската му: „Никелодеон“. Детска телевизионна програма Деймън и Джани умираха за нея. В известен смисъл и аз. „Никелодеон“ беше семейна програма и това вероятно вбесяваше Дани Будро.
Той ми се ухили в лицето. После заговори тихо, както бях сторил и аз току-що. Великолепно изимитира моята загриженост за него. Инстинктите му бяха изострени. Отново ми вдъхна страх. Освен това предизвика у мен желание да му скоча и да му забия такъв, че да му изкарам въздуха.
— Няма защо да шептиш. Тук никой не спи. Е, ако не броим портиера Джордж.
Той се изсмя, забавлявайки се в своята безумна и зловеща неадекватност.
— Добре ли си? — попитах отново Кристин.
— Не. Не съвсем — прошепна тя в отговор.
— Млъквайте, по дяволите! — изкрещя ни Будро. Насочи пистолета си към Кристин, а после отново към мен. — Когато кажа нещо, наистина го мисля.
Дадох си сметка, че няма да успея да отнема пистолета от момчето. Трябваше да опитам нещо друго. Той изглеждаше близо до психически срив, съвсем близо.
Реших да предприема незабавен ход.
Съсредоточих се върху него, като се опитах да преценя слабостта му. Наблюдавах го, без да се издавам външно.