Той размаха полуавтоматика към Кристин. Ръцете му бяха изпънати като шомпол. Цялото му тяло трепереше и бе наклонено наляво.
— Дани! — извиках аз името му миг преди да се хвърля към него.
За миг се поколеба. После пистолетът му трепна и той стреля. Стреля в Кристин.
Тя се опита да се дръпне встрани. Не разбрах дали бе успяла.
Тялото ми се устреми напред. После вече бях във въздуха.
Дани Будро извъртя полуавтоматика към мен. Очите му бяха изпълнени с ужас и безкрайна омраза. Трепереше от ярост, страх, отчаяние. Може би щеше да успее да уцели и двама ни.
Аз обаче бях много по-бърз, отколкото той бе очаквал. Вече се намирах в радиуса на ръката му и протегнатото оръжие.
Стоварих се отгоре му, все едно, че беше голям мъж, въоръжен и опасен. Блъснах го с цялата сила на тялото си. Съприкосновението ми достави истинска наслада.
Двамата се строполихме на пода. Бяхме вплетени един в друг, безпорядък от трескаво размахвани ръце и крака. Разнесе се нов изстрел. Не почувствах ослепителна болка, но усетих в устата си вкус на кръв.
Момчето изпищя пронизително и жално. Това бе вопъл! Измъкнах пистолета от ръката му. Той се опита да ме ухапе, да забие зъби в плътта ми. После изръмжа.
Тялото му бе обхванато от гърч, вероятно поради медикаментозен глад. Краката и ръцете му се тресяха. Тазът му се повдигаше отривисто, докато се съвкупяваше на сухо с крака ми.
Очите му се обърнаха и тялото му внезапно омекна. От устата му изби пяна. Ръцете и краката му продължаваха да потръпват. Не беше изключено да е загубил съзнание за миг-два. Продължаваше да се слюнчи, да хъхри и да издава звуци, като че ли се дави.
Плеснах го леко по бузата. Устните му бяха станали морави. Очите му накрая се върнаха в нормалното си положение. Започнаха бързо да примигват. Пристъпът бе отминал тъй бързо, както го бе връхлетял. Лежеше там отмалял на пода — безформена купчина обезумяло лошо момче.
Полицаите бяха чули изстрелите. Нахлуха в хола. Насочени пушки, пистолети. Врява и писък на радиостанции.
Кристин Джонсън отиде до съпруга си. Както и двама лекари от Спешна медицинска помощ.
Следващия път, когато погледнах, Кристин точно коленичеше до мен. Нямаше вид на ранена.
— Добре ли си, Алекс? — попита тя с дрезгав шепот.
Аз все още държах Дани Будро. Той сякаш бе загубил чувство за реалност. Плувнал в студена, лепкава пот, убиецът от училището „Соджърнър Трут“ изглеждаше тъжен, самотен и невероятно безпомощен. Тринайсетгодишен. Пет убийства. А може и повече.
— Епилептичен пристъп? — попита Кристин. Аз кимнах.
— Да, струва ми се. Може би от твърде много възбуда. Дани Будро се опитваше да каже нещо, но аз не можех да чуя какво. Изрече го бързо и неясно, хъхрейки, а от устата му избиваше бяла пяна.
— Какво каза? Какво има? — попитах аз. Гласът ми беше дрезгав, гърлото ме болеше. Аз самият треперех и бях потънал в пот.
Той заговори отново с едва доловим шепот, сякаш в него вече нямаше никой.
— Страх ме е — каза. — Не зная къде съм. Винаги толкова ме е страх!
Кимнах на дребното ужасено лице, обърнато към мен.
— Знам — отвърнах на малкия убиец. — Знам как се чувстваш.
И това бе най-неприятното.
102.
Юнакът, страшилище за многоглавия змей, оживява всеки път, но колко живота имах аз? Защо непрестанно се излагах на рискове? Лекарю, излекувай себе си!
Останах в къщата на семейство Джонсън повече от час, докато момчето и тялото на Джонсън бяха откарани. Имаше някои въпроси, които трябваше да задам на Кристин Джонсън във връзка с доклада ми по случая. После се обадих вкъщи и говорих с Нана. Помолих я да си легне. Бях жив и в общи линии здрав. Във всеки случай, за въпросната вечер.
— Обичам те, Алекс — прошепна тя по телефона. Нана звучеше почти толкова капнала и изнемощяла колкото мен.
— И аз те обичам, бабо — отвърнах.
Тази вечер, о, чудо невиждано, всъщност тя ми остави последната дума.
Тълпата от хищни натрапници на Съмър Стрийт най-накрая се разпръсна. Дори най-настоятелните репортери и фотографи се разотидоха. Една от сестрите на Кристин Джонсън бе пристигнала, за да бъде с нея в този ужасен момент. Преди да си тръгна, прегърнах силно Кристин.
Тя продължаваше да трепери. Бе изживяла ужасна, невероятна загуба. И двамата бяхме прекарали една вечер в ада.
— Не чувствам нищо. Всичко е толкова нереално — каза ми тя. — Знам, че не е просто кошмар и все пак продължавам да си мисля, че не е възможно да е истина.
Сампсън ме откара у дома в един часа след полунощ. Очите ми сякаш бяха без клепачи. Мозъкът ми все още беше на скорост милион мили в час, беше прегрял и продължаваше да бръмчи силно.