— Добрутро, Джон — отвърнах. — Каквото и да те води насам в тази студена и неприветлива утрин, не искам да го знам.
— Първото умно нещо, което чувам от твоите уста от години насам, но се опасявам, че не ти вярвам. Ти искаш да знаеш всичко. Необходимо ти е, Алекс. Затова всяка сутрин четеш по четири тъпи вестника.
— И аз не искам да знам — подкрепи ме зад гърба ми Нана от кухнята. Беше на крак от часове, разбира се. — Хич не ми трябва. Хайде, къш. Иди да се поразходиш. Прав ти път, крива ти пътечка.
— Имаме ли време за закуска? — попитах го аз накрая.
— Всъщност не — отвърна той, като се стараеше да не се разделя с усмивката си, — но хайде все пак да похапнем. Кой би могъл да устои?
— Той покани теб, не мен — предупреди Нана откъм сгорещената печка.
Тя поднасяше Сампсън. Обичаше го като роден син. Приготви и на двама ни бъркани яйца, домашна наденичка, пържени картофи и препечена филийка.
— Преди малко ме извика твоят господин Грейър — подхвана Сампсън, докато си наливаше третата чаша кафе. — Каза да те оставя да си вземеш два-три почивни дни, че можели да го уредят.
— Това, което изрече току-що, ме изпълва с подозрения и опасения. Да уредят какво? — попитах аз.
Сампсън погледна часовника си, един античен „Булова“, подарък от баща му, когато е бил четиринайсетгодишен.
— В момента правят оглед на офиса на Джил в Белия дом. После отиват в апартамента ѝ на Двайсет и четвърта улица. Искаш ли да присъстваш? Като мой гост? За всеки случай ще имаш пропуск.
Естествено, че исках. Длъжен бях. Трябваше да знам всичко за Джил.
104.
Отидохме до апартамента на Сара Роузън със съмнително бързия черен нисан на Сампсън. Горещата закуска на Нана поне ме бе върнала към реалния свят. Чувствах се частично съживен, физически, ако не емоционално.
За мен бе твърде интригуващо да посетя дома на Джил. Исках да видя и кабинета ѝ в Белия дом, но прецених, че това може да почака ден-два.
Сара Роузън живееше в десететажна сграда на ъгъла на Двайсет и четвърта и К Стрийт. Във фоайето седеше един досаден дежурен портиер, който огледа педантично инспекторските ни карти и после с неохота ни пусна да продължим. Иначе помещението си го биваше. Застлано с килими, украсено с многобройни избуяли растения в саксии. Не от типа сгради, където човек би очаквал да открие убиец.
Но Джил бе живяла именно тук.
Всъщност апартаментът подхождаше на характеристиката за Сара Роузън, с която разполагахме. Единствено дете на полковник и гимназиална учителка по английски. Израства в Абърдийн, щата Мериленд, продължава образованието си в колежа „Холинс“ във Вирджиния. Следва история и английски, завършва с отличен успех и награда. Пристига във Вашингтон преди шестнайсет години, на двайсет и една годишна възраст. Не се омъжва, въпреки че през годините има няколко интимни приятели.
Апартаментът ѝ беше на петия етаж. Светъл, с изглед към вътрешен двор. Служители на ФБР вече се бяха заловили за работа. От стереоуредбата тихо звучеше Шопен. Атмосферата бе отпускаща, приятна, ведра. Случаят в края на краищата бе приключен.
Следващите няколко часа двамата със Сампсън прекарахме с техническите експерти от ФБР.
Точно тук, на това място бе живяла Джил.
Апартаментът ѝ беше с една спалня и малък кабинет. Трябваше да го огледаме сантиметър по сантиметър. Жената, която бе живяла тук, бе съучастничка в убийството на президента. Кабинетът бе използван за монтаж на техния филм. Сега апартаментът притежаваше историческа значимост. Защото, докато сградата съществуваше, хората щяха да я сочат и да казват: „Тук е живяла Джил.“
Тя бе купила безлични на вид мебели в стил кънтри клуб. Бяха вещи средна ръка. Диван и кресло с памучна тапицерия на неясни фигури. Етикети от местните мебелни магазини. Студени цветове във всяка стая. Куп вещи с цвят на слонова кост. Леденосинкав килим на фигури. Паянтов, загубил цвета си чамов гардероб.
Няколко рамки на стената с подплатени коледни картички и писма от видни личности от Белия дом: настоящият секретар по пресата, началник личен състав и дори кратка бележка от Нанси Рейгън. Нямаше снимки на някой от „враговете“, които бе назовал пред мен президентът Бърнс.
Върху малко бюро с извит сгъваем капак бяха оставени писма от фондация „Наследство“ и института „Като“ — и двете организации на Консервативната партия. Имаше няколко броя на „Нюз & Уърлд Рипорт“ и „Садърн Ливинг“.
На стената над бюрото бе залепен стих, изрязан от книга.