Очевидно Емили Дикинсън имаше мнение за знаменитостите, сходно с това на Джак и Джил.
Стените на кабинета и спалнята бяха отгоре до долу с книги и заместваха библиотека. Художествена проза, публицистика, поезия. Литература високоинтелектуална и посредствена. Джил читателят. Коя си ти, Сара Роузън?
Някой в действителност интересувал ли се е от теб преди този момент? Защо си приела да бъдеш съучастник в това ужасно престъпление? Струваше ли си? Да умреш по този начин, самотна стара мома? Кой отне живота ти, Джил? Джак ли беше?
Ако откриех поне една безспорна брънка от истината, всички останали щяха да последват и най-накрая щяхме да разберем. Искаше ми се да вярвам, че е възможно да стане така.
Прегледах гардеробите с дрехи на Джил. Намерих консервативни делови костюми предимно в тъмни цветове. Етикети, които ме насочиха към „Брук Брадърс“ и „Ан Тейлър“. Лачени обувки с ниски токове, други невзрачни с плоска подметка, маратонки. Имаше и няколко спортни екипа за бягане и фитнес. Оскъден брой вечерни тоалети за приеми, за забавления.
Претърсих за фалшиви стени, фалшиви дъна, всевъзможни места, където би могла да съхранява някакви лични бележки, нещо, което да ни помогне да приключим този случай завинаги или да го огласим широко.
Хайде, Сара, пусни ни в твоя таен живот. Кажи ни коя си била в действителност.
Ти искаш да научим нещо. Какво е то, Сара? Дай ни още едно стихотворение. Само едно.
Бях застанал до един прозорец в спалнята, който гледаше към двора, когато зад мен изникна Сампсън. Продължавах да разсъждавам върху всички възможни варианти по случая.
— Намери ли отговора?
— Засега не. Но това не е всичко. Дай ми още ден-два тук.
При тази мисъл Сампсън изстена. Аз също. Но знаех, че ще се върна. Сара Роузън бе оставила нещо за нас, с което да я запомним. Бях почти сигурен в това. Джил поетесата.
105.
Може би нямах насита на престъпление и наказание, но се върнах сам в апартамента ѝ още на следната сутрин. Пристигнах там към осем, много преди всеки друг. Започнах да крача напред-назад из малкото жилище, като похапвах от отворена кутия зърнени ядки.
Нещо продължаваше да ме тормози. Предчувствието на инспектора. И интуицията на психолога. Почти час седях до прозореца с изглед към К Стрийт. Бях се втренчил в един плакат на закритата автобусна спирка, който рекламираше парфюм на Калвин Клайн. Момичето на постера изглеждаше непоносимо тъжно и нещастно. Като Джил? Някой бе нарисувал балон, който излизаше от главата на модела, а в него имаше надпис: „Нахранете ме, моля ви!“
Започнах да преглеждам огромната колекция от книги, които се натрапваха навсякъде, дори в кухнята. Сара явно е била ненаситен читател. Предимно литература и история, почти изцяло американска. Сара интелектуалката.
„Дипломацията“ на Хенри Кисинджър. „Възражение“ на Александър Хейг. „Кисинджър“ на Уолтър Айзъксон. И така нататък, и така нататък. Романи от Ан Тайлър, Робъртсън Дейвис, Ани Прулкс, но и от Робърт Лъдлъм. Поезия от Емили Дикинсън, Силвия Плат, Ан Секстън.
Започнах да ги отварям един по един. В някои от книгите имаше мушнати страници, изписани на ръка. Огромно количество нахвърляни набързо бележки. Може би две-три хиляди. Доста книги, които трябваше да прегледам.
Записки и бележки, които си бе водила Сара. Прочетох всяко листче. Часовете минаваха. Пропуснах обяда. Не ме беше грижа.
Вътре в една биография на Наполеон и Джозефин Сара Роузън бе написала: „Н. е смятал високата интелигентност у жените за аномалия. Галел гърдите на Дж. пред хора. Помияр. Но Дж. си е получила заслуженото. Тъпанарка.“
Джил поетесата. Джил страстната читателка. Загадъчната, нереалната, жената тайна. Убийцата.
В кабинета имаше няколко видеокасети с филми и аз започнах да отварям кутиите една по една.
Колекцията на Сара Роузън включваше популярни любовни истории и трилъри. „Принцът на приливите“, „Кръстникът“, „Отнесени от вихъра“, „Офицер и джентълмен“.
Изглежда бе харесвала и по-стари филми: Реймънд Чандлър, Джеймс Кейн, Хичкок.
Отварях касетите една по една, ред подир ред, до последната кутия. Помислих си, че е важно, особено при човек на реда, какъвто явно беше Сара. Ако Сампсън беше наоколо, нямаше да стигнем доникъде. Веднага щеше да ми обясни, че съм по-откачен и от Джак и Джил.
Отворих една касета с филма на Хичкок „Печална слава“. Лично аз не си спомнях да съм го гледал, но на рекламната снимка в главната роля бе един от любимите актьори на Хичкок.
Вътре в кутията намерих касета без отличителни знаци.
Не ми изглеждаше на филм. Заинтригуван, побързах да я пусна на видеото. До този момент това бе четвъртата или петата неозначена касета.