— За пари — предложих му теорията, която имах за Джак. — Жажда за пари. Тя улеснява и опростява всичко друго. Малко политика, малко вярност към каузата и много пари. Идеология и финансови облаги. Трудно могат да бъдат победени в този продажен ден и век.
— Така ли мислиш?
— Да. Дори мога да се обзаложа. Джак има твърди убеждения и едно от тях е, че той и неговото семейство заслужават да живеят добре. Затова, смятам, че парите са част от това. Мисля, че познава хора с много пари и власт, но не толкова власт, колкото биха желали да имат.
Фордът потегли и ние го последвахме на безопасно разстояние. Джак возеше много внимателно своя скъпоценен товар. Сигурно бе впечатляваща личност за децата си, може би дори за кучетата и несъмнено за съседите.
Джак Чакала. Питах се дали това не бе поредната игра на думи на Сара Роузън.
Чудех се каква ли е била последната мисъл на Джил, когато нейният любовник я е предал в Ню Йорк. Дали го е очаквала? Знаела ли е, че ще я предаде? Затова ли е оставила касетата в своя апартамент?
Джей искаше да говори, може би в този момент искаше да ангажира с нещо съзнанието си.
— Води ги на училище. Току-що е планирал убийството и е помогнал да бъде екзекутиран един президент. Нищо повече. Какво толкова. Животът си продължава.
— Доколкото разбирам от неговата характеристика, той е бил първокласен военен. Напуснал е армията с чин полковник. И с почести. Участвал е в „Пустинна буря“ — обадих се аз.
Той остави двете деца в училището „Бейърд-Уелингтън“. Беше красива сграда: стени от недялан камък и просторни, заскрежени зелени площи. Училище, в което с удоволствие бих пратил Деймън и Джани, училище, където трябваше да преподава Кристин Джонсън.
Джей Грейър заговори отново в ръчния микрофон.
— Тръгва от училище „Бейърд-Уелингтън“. Излиза отново на главното шосе. Ще го спипаме на стопа малко по-нататък. Изрична заповед: трябва ни жив! При светофара около него ще имаме четири наши коли. Хващаме го жив.
107.
Никой до този момент не бе успял да разкрие заговора за убийството. Никой дори не се бе доближавал до верния отговор. Никой не бе успял да разгадае загадката на Джак и Джил, преди да е станало твърде късно. Може би сега ни се откриваше възможност да сложим в ред цялата тази бъркотия. Ретроспектива за Джак и Джил.
Бяхме на по-малко от стотина ярда от мястото, където щяхме да заловим Джак. Той се спускаше по стръмен баир към един стоп.
Беше много живописна сцена. Дълъг обектив, като в скъпите филми. Светлината стана червена и Джак спря — един дисциплиниран гражданин. Необременен.
Джей Грейър спря точно зад неговата модерна кола, пригодена за насечен терен.
Кодовото название на нашата операция бе „мечи капан“. Имахме четири превозни средства. Още пет-шест коли и два хеликоптера за подкрепление. Не виждах как Джак би могъл да избяга. Мислите ми стигаха напред до огромните последствия от арестуването на убиеца и за още по-огромната предстояща изненада.
— Ще го пипнем без проблем — казах.
Мечият капан беше заложен.
Аз бях един от шестимата, които изскочиха от колите, препречили пътя при безобидния на вид извънградски светофар. Безспорна чест.
Там чакаха и две коли на граждани. Сива хонда и един сааб.
Стигнах до дясната предна врата на колата му, а в същото време един агент от Тайната служба дръпна рязко вратата на шофьора. Ние двамата се бяхме оказали най-бързи. Или може би бяхме онези, които най-много искаха Джак.
Джак се извърна към мен и погледна право в опулената цев на моя глок. Миг по-късно съзря съвсем ясно образа на смъртта.
— Не мърдай! Дори не дишай много дълбоко! Не мърдай нито милиметър — казах му аз. — Не желая да разполагам с извинение. Тъй че не ми го предлагай.
Той не ни очакваше. Разбрах го по шока, изписан върху лицето му. Той бе сметнал, че се е измъкнал невредим след всичките си убийства. Беше решил, че се е измъкнал невредим.
Е, веднъж и той да сбърка.
Най-накрая бе допуснал първата си грешка.
— Тайна служба. Арестуван си. Имаш правото да мълчиш и те съветвам да го сториш! — излая на Джак един от агентите. Лицето му бе аленочервено от гняв, от ненавист към този човек, убил президента.
Джак погледна към агента от Тайната служба и после отново към мен. Позна ме. Знаеше кой съм. Какво друго знаеше?
В началото се сепна, но после бързо се успокои. Беше удивително да се наблюдава как спокойствието и хладнокръвието постепенно надделяха.
Не трябваше да се изненадвам. Това бе истинският Джак. Това бе убиецът на президента.