— Много добре — каза той накрая, хвалейки ни за добре свършената работа, за нашия професионализъм. Кучият му син кимна одобрително. — Свършихте си работата изключително добре.
При тези негови думи кръвта ми кипна, но аз помнех заповедта на деня: хващаме го без всякакви усложнения. Нежният „мечи капан“.
Той бавно излезе от лъскавия червен автомобил. И двете му ръце бяха вдигнати високо. Не оказа съпротива, не искаше да бъде застрелян.
Най-неочаквано един от агентите го удари. Замахна силно и стовари един десен върху челюстта на убиеца. Не можех да повярвам, че го направи, но, от друга страна, ми стана приятно.
Главата на Джак се отметна назад и той рухна като камък. Джак беше умен. Остана на земята. Джак си го биваше. Нямаше провокация за удара на агента, абсолютно никакво извинение, освен че маниакът, проснат на земята, бе убил президента най-хладнокръвно.
Джак поклати глава и от паважа вдигна поглед към нас, като разтъркваше челюстта си.
— Колко знаете? — попита той.
Не му отговорихме. Никой не каза нито дума. Беше наш ред да играем игрички. Разполагахме с няколко изненади за Джак.
108.
Джак беше само началото. Давахме си сметка, че той е само късче от пъзела, който се опитвахме да наредим. Бяхме решили първо да го пипнем, но сега дойде втората решителна бариера.
Докато карахме обратно към неговата къща на Оксфорд Стрийт, аз се почувствах встрани от онова, което ставаше, сякаш се наблюдавах на сън. Спомних си няколкото срещи, които бях имал с президента Томас Бърнс. Той ни беше казал да не съжаляваме за нищо, но този съвет не помагаше в реалния свят. Президентът беше мъртъв и аз винаги щях да се чувствам отчасти отговорен.
Джей Грейър заговори в подвижния микрофон на колата.
— С доктор Крос ще влезем през входната врата. Прикривайте ни плътно. Никаква стрелба. Всички наясно ли са?
Всички останали агенти бяха наясно с процедурата и знаеха рисковете. „Мечият капан“ не беше приключил. Грейър спря черната кола пред къщата.
— Готов ли си? — попита ме той. — Доволен ли си от развитието на нещата дотук?
— Определено — отвърнах. — Благодаря ти, че ме взе.
— Без теб изобщо нямаше да сме тук. Хайде да отидем да довършим работата.
Двамата излязохме от колата му без отличителни знаци и заедно забързахме по застланата с червени плочки предна алея. Вървяхме в крак, с отмерена крачка.
Ето къде бе започнало всичко.
Голямата къща, цялата улица, изглеждаха толкова невинни и приятни. Пред нас се издигаше бяла красива къща в колониален стил. Имаше голяма стара веранда с колони. На верандата стояха грижливо подредени детски велосипеди. Всичко тук бе толкова подредено. Дали тази акуратност бе за прикритие? Естествено.
Джей Грейър натисна звънеца. Джак и Джил на хълма се качиха. Но Джак и Джил бяха започнали от тук. Именно от тази къща. Вратата отвори жена, облечена в червен кариран халат.
За коледните празници вратата бе окичена с венец от лозови листа, един от онези особените, за украшение, които изглеждат като Исусовия трънен венец. Около него бе завързана голяма червена панделка.
„Ето я и Джил“ — помислих си аз.
Най-накрая — истинската Джил.
109.
— Алекс, Джей! Боже мой, какво е това? Какво се е случило? Само не ми казвайте, че просто сте били наблизо.
Джийн Стърлинг стоеше на прага на къщата си. Зърнах лакирано дъбово стълбище, проблясващо зад гърба ѝ. През сгъваеми врати, също от полиран дъб, се виждаше строга трапезария. В антрето, до един шкаф и двуметрово стоящо огледало, имаше куп празнично опаковани коледни подаръци. Къщата на Джил. Главният инспектор на ЦРУ. „Чистата“ Джийн.
— Какво се е случило? Току-що направих кафе. Моля, заповядайте.
Тя звучеше така, сякаш ние двамата с Джей Грейър бяхме съседи от същата улица. Гости, значи? Устните ѝ се разтегнаха в усмивка, която издадените ѝ предни зъби превърнаха в гримаса.
Какво се е случило? Току-що направих прясно кафе. Хайде да си побъбрим.
— Кафе звучи добре — каза Джей.
Влязохме в къщата, която тя делеше с трите си деца и съпруга си. С Джак.
Отбелязвах детайлите — всичко изглеждаше важно, беше натоварено с информация, представляваше улика. Френски офорти. Фламандски тъкани. Китайски порцелан.
Джил пътешественичката. Джил първокласната шпионка.
Има един стар френски израз в класическите детективски истории, който за мен лично никога не е звучал кой знае колко смислено — cherchez la femme. Търсете жената. Аз имах собствено клише за разрешаване на съвременните загадки — cherchez l’argent. Търсете парите.
Не вярвах, че Джийн Стърлинг и нейният съпруг са действали самостоятелно. Приемах го не повече от вероятността Джак и Джил да са просто „ловци“ на знаменитости. По всеобщо мнение Олдрич Еймс бе получил около два милиона и половина за разсекретяването на десетина американски агенти. Колко ли са получили семейство Стърлинг за ликвидирането на създаващия проблеми президент на Съединените щати? Един безразсъдник, тръгнал срещу системата?