— Знам го от едно време. Въртеше се тук още като бях малък. И тогава си беше същият. Емануел винаги си е бил тук, разбирате ли?
Ясно. Сега разбрах. Клъцни-го-Чъки вече не беше просто химера.
От другата страна на блока имаше асфалтирано игрище. Малки деца играеха баскетбол, но не особено добре. Обръчът беше без мрежа, целият разкривен. Който го биваше поне малко, изобщо не се появяваше на тези игрища. Внезапно нещо там привлече погледа на Алвин Джаксън.
— Ей го! — възкликна той с жален фалцет. Със страх. — Това е той, човече. Скивай как бройка ония хлапета.
Едва бе изрекъл тези думи и Перес ни забеляза. Беше странно като в кошмар. Видях, че има дълга щръкнала червеникава брада. Това бе отличителен белег. Нещо, което хората биха запомнили, ако го бяха видели в Гарфийлд Парк. Той измери Алвин Джаксън с мрачен страховит поглед. После побягна като луд.
Емануел Перес беше много бърз бегач. Само че и ние. Или поне бяхме последния път, когато се наложи.
10.
Двамата със Сампсън се носехме след Перес и постепенно скъсявахме разстоянието, което ни делеше. Тичахме надолу по една мръсна, криволичеща асфалтирана алея, която се виеше между високите, гнетящи сгради. И двамата все още се движехме доста добре.
— Спри! Полиция! — изкрещях на жалкото подобие на човек, което търчеше пред нас. Страшилище? Химера? Невинен ресторантски портиер?
Перес, заподозреният в убийство и насилване на деца, определено се опитваше да избяга. Не знаехме с положителност дали е Клъцни-го-Чъки, но той очевидно имаше своите основания да бяга от нас двамата със Сампсън, от полицията.
Нима най-накрая бяхме на път да приключим случая? Без съмнение в момента ставаше нещо важно.
Изведнъж в съзнанието ми проблесна много неприятна мисъл. Ако бяхме толкова близо до възможността да го спипаме само след два дена на улицата, защо не го бяха сторили по-рано?
Помислих си, че знам отговора и той не ми харесва особено. Защото на никой не му пука какво става из този окаян район. Абсолютно.
— Връщаме се! — изкрещя внезапно Сампсън, докато спринтирахме между мрачните постройки, разхвърляйки уличния боклук в гонитбата, подплашвайки гълъбите.
— Ще видим! — изкрещях му в отговор. На никой не му пука!
— Не се съмнявай нито за миг, Сладур. Мисли само положително.
— Емануел също е бърз. И това с положителност е истината. На никой не му пука!
— Ние сме по-бързи, по-силни и поздрави, отколкото Мани дори си е мечтал да бъде.
Последвахме Перес/Чъки по Седма улица, оградена от двете страни с ред четири-пететажни постройки, няколко разбити магазина, върху които сякаш бе паднала бомба, няколко бара.
Някъде към средата на карето Перес внезапно хлътна в една порутена сграда във федерален стил. Повечето прозорци бяха затворени с листове ламарина и приличаха на сребърни зъби в прогнила уста.
— Тоя, изглежда, знае какво, по дяволите, прави — извика Сампсън. — Май не се чуди къде отива.
— Това поне прави един от нас.
Двамата със Сампсън влетяхме в съборетината няколко крачки зад Перес. Навсякъде се носеше воня на урина и гнилоч. Докато се качвахме по стръмните, подсилени бетонени стълби, почувствах как в гърдите ми избухва огън.
— Имал си е предварителен маршрут за бягство! — изпръхтях. Съвсем ясно. — Умник.
— Опитва се да ни избяга. А в това няма нищо умно. Просто не се получава. Пипнахме те, Мани! — изкрещя Сампсън нагоре по стълбите. Гласът му отекна като гръмотевица в тесния вход. — Ей, Мани! Мани! Спри! Полиция! Мани Перес, спри! — продължи да крещи Сампсън към бягащия заподозрян. Измъкна пистолета си — зловещ деветмилиметров глок.
Над главите ни Перес продължаваше да препуска, после чухме топуркането на маратонките му по стълбите. Той не отвърна на виковете ни. На стълбището нямаше никой друг. Никой не се интересуваше, че вътре в сградата полицията преследва някого.
— Мислиш ли, че е Перес? — изкрещях към Сампсън.
— Той е гузен за нещо. Търчи като че ли задникът му се е подпалил и огънят вече пълзи нагоре по гръбначния му стълб.
— Да бе. Палнахме фитила.
Изскочихме от една сива метална врата на широк, неравен, покрит с дзифт покрив. Небето над нас беше студено, враждебно синьо.
Къде, по дяволите, изчезна? Сякаш потъна вдън земя. Къде беше Емануел Перес? Къде беше убиецът от училището?
Химера.
11.
— Майната ви, мундьовци! — изрева внезапно Перес. — Чувате ли, мундьовци?
— Мундьовци? — Сампсън ме погледна и направи гримаса. Клъцни-го-Чъки ми се мярна за миг. Беше вдясно от нас, в дъното. Носеше се по един свързващ покрив и вече имаше преднина от трийсетина ярда. Видях как метна през рамо бърз тревожен поглед.