— Мислиш, че е човек с привички? Обича покриви? Изкарва любимците си навън?
— Мисля, че си има един-два аварийни маршрута, набелязани предварително за всеки случай. Освен това, да, според мен е човек с установени навици. — По-скоро твар.
Чу се звънецът на асансьора и ние изскочихме навън, стиснали пистолети в протегнатите си ръце. Виждахме Капитолия. Страхотна гледка при по-различни обстоятелства. А в този момент странна. И някак тъжна.
Не можех да престана да мисля за Шанел Грийн. Обезобразеното ѝ лице непрестанно бе пред очите ми. С какво я беше ударил? Колко пъти? Защо? Така неистово бе желанието ми да спипам това копеле, че чак усещах физическа болка. По цялото тяло и още повече в главата.
Продължихме нататък и накрая аз зърнах Чъки, който се открояваше на фона на небето. Сърцето ми се сви.
Чъки действително имаше подготвен авариен маршрут. Бе помислил за това предварително. Как някой идва да го залови. Държеше се като виновен, без съмнение. Явно беше нашият убиец. Просто нямаше начин.
— Да ви го начукам, мундьовци! — изскрибуца той присмехулно към нас. После се хвърли напред от летящ старт. Имаше мощна крачка, дълга крачка.
— Не — изпъшках аз. — Не, не и не. Знаех какво се готвеше да стори. Перес щеше да се пробва да скочи на съседната сграда.
— Спри, копеле мръсно! — извика Сампсън. — Спри или ще стрелям!
Но онзи не се спря. Видяхме как полетя със скок във въздуха.
Дотичахме до ръба на покрива с викове, раздиращи дробовете ни. Само етаж по-ниско видяхме покрива на втора сграда под ъгъл на нашата.
В този миг Клъцни-го-Чъки се носеше в празното пространство между двете бърлоги от стомана и стъкло.
— Исусе! — отроних аз, когато се надвесих над ръба на покрива. Между двете постройки имаше разстояние шест метра, ако не и повече.
— Падни, кучи сине! Блъсни се в стената! — крещеше Сампсън към прелитащата фигура. — Размажи се долу!
„Той го е правил и преди. Упражнявал е своето бягство — помислих си аз, докато го наблюдавах. — Нищо чудно, че досега не е залавян. Колко ли години вече? Колко деца е насилил или убил?“
Бяхме с извадени пистолети, но никой не стреля. Нямахме доказателство, че той е убиецът. Просто бе побягнал, изобщо не бе насочвал оръжие срещу нас. А сега този безумен скок от една административна сграда на друга.
Чъки изглеждаше някак неподвижно увиснал във въздуха на височина на шестнайсет етажа. Пътят надолу бе дълъг.
Нещо не беше наред.
Чъки помпаше с крака неистово. Сякаш се мъчеше да кара колело из облаците.
Ръцете му, мускулести и стегнати, се изпружиха напред. Водещият крак се изпъна напред до положение, в което ми се струваше, че вече не се държи на ставите си. Като реклама на маратонки „Найки“.
Тялото му беше изопнато до последния мускул подобно на бегач, уловен от репортерски обектив в мига на победния финал.
— Исусе Христе — промълви Сампсън до мен. Почувствах топлия му дъх върху бузата си.
Ръката на Чъки бе устремена напред, ала едва успя да докосне предпазната стена, ограждаща покрива на съседната сграда, докато краката му продължаваха да тичат във въздуха.
В този момент Клъцни-го-Чъки изпищя — смразяващи кръвта звуци, приглушени единствено от прозорците и стените на двете съседни постройки.
Писъкът му не секна, докато не прелетя всичките двайсет етажа надолу. Ръцете и краката му се мятаха около тялото, биейки въздуха с безплодна ярост.
Докато го наблюдавах, тялото му внезапно се преобърна във въздуха.
Той погледна към мен — все така крещейки пронизително в безнадеждност и ужас. Крещеше с уста, с очи, с чорлавата си рижа брада. Чъки умираше пред очите ми. Сякаш падането никога няма да достигне края си. Четири или пет секунди, които ми се сториха цяла вечност.
Стомахът ми падаше с него. Зави ми се свят от височината. Тясната алея долу ми се струваше въртяща се сива лента. Постройките изглеждаха тъй стръмни, мрачни и далечни.
После чух как Чъки се блъсна в плочника. Прас! Прозвуча нереално.
Взрях се в безформеното тяло с разперени ръце там долу. Въпреки това не изпитах никаква радост. В него нямаше нищо човешко. Беше смазано като лицето на Шанел Грийн. Неистовите крясъци на Чъки продължаваха да ехтят в главата ми.
— Край — каза Сампсън до мен. — Случаят е приключен. Един на нула за мундьовците.
Тикнах полуавтоматичния си пистолет обратно в кобура му. Емануел Перес бе тренирал бягството си, но тренировките му се оказаха недостатъчни.
13.
Страхотен номер. Заблудих ви жестоко, нали? Заблудих ви до един.
Истинският убиец от училището „Соджърнър Трут“ си е жив и здрав. Радва се на превъзходно здраве, благодаря. Току-що извърши съвършеното престъпление, нали? Извърши убийство и се измъкна безнаказано.