Да, без всякакво съмнение. Невредим. Ненадминатите вашингтонски полицаи бяха погнали друг откачен нещастник. Някой си Емануел Перес бе заплатил за неговите грехове, заплатил с живота си, изобщо бе уредил сметката.
Сега трябваше просто да си трае и той го знаеше. Той вече бе решил да се скрие за известно време — вътре в съзнанието си.
Шляеше се из търговския център в Арлингтън. Беше обсебен от мисълта как да си върне — на всеки и всички.
Една песен, от по-старите парчета, която бе чул същата сутрин по MTV, натрапчиво звучеше в главата му. През последните два-три часа думите подскачаха в черепа му като топчета за пинг-понг. Той чуваше гласа на певеца — един нещастник от Лос Анджелис:
Страхотно му харесваше двусмислието на тези тъпи стихове. Бяха за него и в същото време за потенциалните му жертви. Всичко бе един порочен кръг. Животът беше прекрасен в своята безумна простота, нали?
Не! Животът не беше красив. Ни най-малко.
В този момент той наблюдаваше едно нещастно същество, евентуална негова жертва, която изглеждаше твърде добре, за да бъде пропусната. Убиецът от училището „Соджърнър Трут“ се разхождаше безцелно из магазина „Играчките — това сме ние“ в търговския център. Тъй като този сезон имаше много празници, вътре беше пълно с идиоти. От високоговорителите отгоре непрестанно звучеше дразнещата и тъпа песничка: „Не искам да пораствам, аз съм дете от «Играчките — това сме ние»“. Отново и отново, като безсмислените повторения, които хлапетата толкова обичат. Огромните количества шантави играчки, лигавите непоносими хлапета, самодоволните мами и татковци, цялата тази несправедливост го вбесяваше, почти му призляваше.
„И аз не искам да порасна — каза си той наум. — Аз пък съм убиец на деца от «Играчките — това сме ние»“.
Наблюдаваше избраното от него момченце, което вървеше самичко по широка пътека, претъпкана от двете страни с екшън игри. Момчето бе около петгодишно — много подходяща възраст.
Вътре в главата му механизмът на гнева се задейства като мощна аларма. Бум! Бум! Бум! Ужасното чувство бързо се разпростря в гърдите му. Бум! Бум! Беше неловко и напрегнато. Стисна конвулсивно ръце. Стомахът му се сви. Тилът му се скова. Дори мозъкът му се сгърчи.
„Сега внимавай — рече си той предупредително. — Не допускай никакви грешки. Не забравяй — ти извършваш безупречни престъпления.“
14.
Все пак щеше да е малко рисковано да действа в претъпкания магазин за играчки. Ами ако родителите на момчето бяха някъде наблизо? КОЕТО НЕСЪМНЕНО СИ БЕШЕ ТОЧНО ТАКА! Ами ако го хванеха? ИЗКЛЮЧЕНО! НЕВЪЗМОЖНО!
Това бе невероятно важно за него. Просто като наблюдаваше това хубаво, кръглолико, русокосо момченце той чувстваше колко щеше да липсва на близките си, и дори нещо повече — колко щеше да бъде непрежалимо. Той имаше нужда да си представи историите, които щяха да бомбардират телевизионния екран, и тръпката, докато ги гледа със съзнанието, че той е причината за толкова много болка, страдание и спешни действия.
Момченцето започваше да се изнервя във вълнените си дрешки. Постепенно го обхващаше паника. Огромни сълзи бяха изпълнили очите му и заплашваха всеки момент да рукнат от очите му. Изглежда, около него нямаше никой, никакъв възрастен. Горкото малко загубено момченце. Горкото малко тъжно момченце.
Убиецът започна да се придвижва към жертвата си бавно и предпазливо. Вече не можеше да спре. Сърцето му биеше като голям тенекиен барабан и той обожаваше това всепоглъщащо чувство. Краката и ръцете му бяха малко несигурни. Като от желе. Зрението му се замъгли. Чувстваше се замаян от очакване, страх, ужас, въодушевление.
Действай!
Незабавно!
Той се наведе, грабна детето, веднага се разля в усмивки и се впусна в най-веселото, най-дружелюбно и противно бръщолевене, на което беше способен.
— Ей, здрасти, аз съм Гец, изкусният хитрец. Работя тук в магазина. Кои са любимите ти играчки, а? Имаме каквото си пожелаеш, защото ние сме най-големият, най-страхотният магазин за играчки на света! Уха! Какво ще кажеш? Хайде да отидем и да намерим твоите мама и татко, които сигурно вече се тревожат!
Момченцето наистина му се усмихна. Хлапетата са способни на такива странни промени в настроението. Красивите му сини очички засияха и заблестяха; случи се нещо мокро и прекрасно.
— Искам Могъщия Макс — обяви тържествено то.