Прибрах се рано и прекарах вечерта с Нана и децата. Исках да се уверя, че са добре след убийството в „Соджърнър Трут“. Поне тази ужасна загадка бе разкрита. Ала все още не можех да се отърва от натрапчивите мисли за убийството на онова дете. Не можех да ги превъзмогна по много причини.
За около половин час предадох седмичния урок по бокс на Деймън и Джани в мазето. Деймън, трябва да му се признае, никога не се оплакваше, че в заниманията участва и сестра му. Просто си надяваше ръкавиците.
Двамата се превръщаха в умели малки бойци, но, което бе по-важно — учеха се кога да не се бият. Малко бяха онези, които се заяждаха с тях в училище, ала това се дължеше основно на факта, че бяха добри деца и знаеха как да се разбират с околните.
— Внимавай с краката, Деймън — обадих се аз. — Не си тръгнал да гасиш пожар с тях, нали?
— Трябва да танцуваш — лекичко го заяде Джани. — Стъпка, надясно. Назад. Стъпка, още една, сега наляво.
— Ще си потанцувам върху теб само след минутка — заплаши я Деймън и двамата избухнаха в неудържим смях.
След малко се качихме горе и се наредихме пред телевизора. Джани, кръстосала малките си ръчички и свъсила вежди над кестенявите очи, ми отправи страшна физиономия. Беше дошло официалното и неподлежащо на обжалване време за лягане и тя бе решила да протестира.
— Не, тате, не! — възкликна. — Часовникът ти много избързва.
— Да, Джани. Да, да! — държах на своето аз, отстоявайки мнението си пред главния си опонент у дома. — Часовникът ми много изостава.
— Не, господинчо. Няма да стане! — упорстваше тя.
— Напротив. Не можеш да се отървеш. Спукана ти е работата.
В крайна сметка дългата ръка на закона се пресегна и сграбчи поредния непоправим престъпник. Вдигнах Джани от канапето и я занесох до леглото ѝ точно в осем и половина — на секундата. Ред и законност царяха в дома на семейство Крос.
— Къде отиваме, татко? — разхихика се малката във врата ми. — За сладолед? Аз ще си взема сметанов с пралини.
— Гладна кокошка просо сънува.
Докато притисках Джани в обятията си, не можех да не мисля за малката Шанел Грийн. Когато я видях в онзи училищен двор, аз се стъписах. Защото виждах Джани. Беше един порочен кръг, от който мислите ми не можеха да избягат.
Живеех в страх, че онези изверги могат да дойдат вкъщи. Един от тях бе идвал у нас преди години. Гари Сонеджи. Тогава адски ни бе провървяло — не беше пострадал никой.
Двамата с Джани си бяхме измислили една молитва, която много обичахме. Тя коленичи до леглото си и произнесе думите в красив детски шепот.
Думите бяха: „Ти, Господи, който си на небето, баба и татко ме обичат. Дори Деймън ме обича. Благодаря ти, Господи, че си ме създал добър човек, хубав и понякога забавен. Винаги ще се старая да върша онова, което е редно, стига да мога. Аз съм Джани Крос и ти пожелавам лека нощ.“
— Амин, Джани Крос — усмихнах се аз на момиченцето си. Обичах я повече от живота. Напомняше ми за майка си в нейните най-добри страни. — Ще се видим утре сутрин. Нямам търпение.
Джани се усмихна, а после внезапно ококори очи и светкавично се изправи в леглото.
— Можеш да ме видиш още тая вечер. Просто ми позволи да поседя до по-късно — каза тя. — Направо умирам за сладолед.
— Много си смешна — отвърнах ѝ аз и я целунах за лека нощ. — И хубава, и умна. — Господи, колко ги обичах и двамата! Съзнавах, че точно тази бе причината убийството на детето да се загнезди така в мозъка ми. Маниакът наистина бе извършил престъплението си много близо до нашия дом.
Може би по тази причина с Деймън излязохме малко по-късно на разходка. Аз го бях прегърнал през рамото. Струваше ми се, че с всеки изминал ден става малко по-голям, малко по-силен, малко по-суров. Двамата бяхме добри приятели и аз много се радвах, че досега нещата между нас винаги се бяха получавали.
Вървяхме към училището на Деймън. По пътя си минахме край една баптистка църква, чиито стени бяха изрисувани с тъмночервени и черни графити: Не ми пука за Исус, щото и на Исус не му пука за мене. Това бе преобладаващо убеждение в околността — особено сред младите и непокорните.
В „Соджърнър Трут“ бе убито дете, което учеше в училището на Деймън. Каква ужасна трагедия и все пак синът ми до голяма степен вече я познаваше. Той бе виждал смъртта на улицата — в престрелка между двама младежи на един паркинг, — когато бе едва на шест години.
— Понякога не те ли е страх да ходиш на училище? Кажи ми истината. Няма нищо срамно да признаеш онова, което наистина чувстваш, Деймън — меко му напомних аз. — Аз също понякога се боя. Бийвъс и Бътхед ме плашат. Рен и Симпи също.
Деймън се усмихна и сви рамене.