— Да, понякога ме е страх. Първия ден, след като тръгнахме отново, направо треперех. Няма да затворят училището, нали?
Вътрешно се усмихнах, но запазих сериозно изражение.
— Не, утре ще си има часове както обикновено. И домашни.
— Аз вече си ги приготвих — заяви Деймън отбранително. Нана го държеше малко изкъсо за оценките, но това не беше чак толкова лошо, струва ми се. — Почти винаги получавам само шестици.
— Почти винаги само шестици? — разсмях се аз. — Що за изречение е това?
— Вярно. — Деймън се ухили като млада хиена, току-що чула доста добър виц за Серенгети.
Закачливо приложих на Деймън лек ключ и нежно бръснах кокалчетата на юмрука си по късата му подстрижка. Засега си беше окей. Беше силен, беше и добър човек. Обичах го като луд и исках момчето ми да го знае във всеки един миг.
Деймън измъкна глава от хватката ми. После изтанцува две стъпки в стил Шугър Рей Ленърд и изстреля няколко бързи пробни юмрука в стомаха ми. Показваше ми с какво здраво малко зверче си имам работа. В което изобщо не се съмнявах.
Точно в този миг забелязах една жена, която излезе от сградата на училището. Същата, която бях видял рано сутринта в деня на убийството на Шанел Грийн. Онази, която ме бе очаровала с присъствието си. Наблюдаваше как двамата с Деймън се боричкаме на тротоара. Беше се спряла, за да ни погледа.
Беше слаба и висока, почти метър и осемдесет. Лицето ѝ се губеше в сянката на училището. Въпреки това аз си я спомнях от онази утрин, помнех и самоувереността ѝ. Тогава имах усещането, че е обгърната в някаква тайнственост.
Жената махна с ръка и Деймън ѝ отвърна. После тя се отправи към тъмносиния мерцедес, паркиран до стената на сградата.
— Познаваш ли я?
— Това е новата директорка на нашето училище — информира ме Деймън. — Госпожа Джонсън.
Аз кимнах. Госпожа Джонсън.
— Работи до късно. Аз съм впечатлен. А на теб как ти се струва? — попитах Деймън, докато я съпровождах с поглед до колата ѝ. Сетих се, че Нана беше говорила за директорката, имаше много добро мнение за нея, беше я нарекла „извор на вдъхновение“ и според нея имаше благ характер.
Без съмнение беше хубава и от вида ѝ сърцето ми се сви, макар и за миг. В интерес на истината, липсваше ми интимно присъствие в живота ми. Тъкмо превъзмогвах доста сложно и вече бивше приятелство с една жена — Кейт Мактиърнън. Въпросната есен работех много и съзнателно избягвах този проблем. Онази нощ — също.
Деймън отговори без всякакво колебание на моя въпрос.
— Харесва ми. Всички харесват госпожа Джонсън. Желязна е. Дори по-желязна от теб, тате — добави той.
Не изглеждаше толкова желязна в мерцедеса си, но аз нямах основание да не вярвам на сина си. Очевидно беше смела, след като остава сама в училището вечер. Може би малко прекалено смела.
— Хайде да потегляме към къщи — казах на сина си накрая. — Бях забравил, че утре трябва да ставаш за училище.
— Нека да не си лягам веднага и да погледаме „Булетс“ срещу „Орландо Маджик“ — впусна се да ме увещава той и увисна на лакътя ми.
— О, разбира се. Или не, хайде да събудим Джани и да не си лягаме цяла нощ — казах аз и се засмях високо. Смяхме се и двамата, развеселени от шегата.
Същата вечер спах заедно с децата. Изобщо не бях превъзмогнал убийството в училището. Понякога хвърляхме одеяла и възглавници на пода и спяхме там, все едно че бяхме бездомници. Това докарваше Нана до истерия, но тъй като според мен тези пристъпи я закаляваха, ние гледахме да ѝ осигуряваме поне един седмично.
Докато лежах с отворени очи край двете деца, които спяха спокойно, не можех да се отърся от мисълта за Шанел Грийн. Тя бе последното нещо, за което имах нужда да мисля. Защо някой бе върнал тялото в училището? Недоумявах. В един случай винаги има неясни моменти, но този бе лишен от смисъл и затова ме вълнуваше. Беше излишно късче в пъзела, който трябваше уж да бъде завършен.
После за миг-два се замислих за госпожа Джонсън. Тя беше по-добър избор. Дори по-желязна от теб, тате. Каква блестяща препоръка от моя мъничък мъж. Беше почти предизвикателство. Всички харесват госпожа Джонсън — беше казал Деймън.
Запитах се какво ли ѝ е малкото име. И неочаквано ми хрумна — Кристин. Просто ей така. Кристин. Харесваше ми как звучи в главата ми.
Накрая потънах в сън. Спах с децата сред купа възглавници и одеяла на пода на спалнята. Тази нощ не ни посетиха никакви чудовища. Аз нямаше да ги пусна.
Юнакът, гибел за многоглавия змей, беше неуморен страж. Уморен, сънен и може би малко по-сантиментален, но с несекваща бдителност.
17.
Това наистина беше шантаво, откачено, безумно. Беше направо жестоко! Убиецът искаше да го направи отново, и то незабавно. На минутата. Искаше да очисти и двамата. Само колко газ щеше да има. И каква огромна искра.