Двамата с Джани седяхме в кухнята и си говорехме, водехме си наш специален разговор. От значение бяха не думите, а чувствата, вложени в тях.
— Знаеш ли, това за нас е годишнина — казах ѝ. — Особена годишнина. — Докоснах бузката ѝ. Толкова мека. Като коремче на пеперуда.
— О, тъй ли? — възкликна Джани и ме удостои с един от своите най-скептични погледи в стил мама Нана. — И що за годишнина е това?
— Е, ще ти кажа. Това случайно е петстотният път, за който ти чета „Смрадливият Сиренчо“.
— Добре де — отвърна тя и се усмихна въпреки нежеланието си. — Почвай да четеш! Толкова ми харесва как го правиш! — И аз ѝ прочетох приказката отново.
След като приключихме с нашето „смрадливо сиренце“, аз прекарах известно време с Деймън и после с Нана. След това се качих горе да си приготвя багажа.
Когато се върнах долу, поговорих във вестибюла с Ракийм Пауъл. Той очакваше да бъде сменен. Сампсън щеше да дойде за през нощта. Той закъсняваше както обикновено и досега не се беше обадил, което бе малко необичайно, но аз знаех, че ще дойде.
— Добре ли си? — попитах Ракийм.
— Да, Алекс. Сампсън все ще пристигне по някое време. Ти се пази.
Аз се отправих към колата си. Качих се и си пуснах една касета, която ми се струваше подходяща за момента, поне за настроението, в което се намирах. Беше финалът на втория концерт за пиано на Сен Санс. Винаги съм мечтал да мога да го свиря на пианото на верандата. Давай, мечтай си.
Слушах великолепната музика и се носех към летището на Военната база „Андрюс“, където подготвяха президентския самолет „Еър форс 1“. Президентът отиваше в Ню Йорк, а аз щях да го придружавам.
Никакви угризения.
78.
Бяха изказани ред противоречиви версии, но ето какво се случи. Аз зная със сигурност, защото бях там.
В понеделник, девет дни преди Коледа, ние кацнахме в сивосинкава мъгла и лек дъжд на нюйоркското летище Ла Гуардия на Лонг Айлънд. В пресата не беше изнесена специална информация за планираните пътувания на президента, но той искаше да изпълни своя ангажимент да говори в Ню Йорк на следващата сутрин. Томас Бърнс беше известен като човек, който изпълнява поетите ангажименти, държи на думата си.
Беше решено от Ла Гуардия до Манхатън да се придвижим с кола, а не с хеликоптер. Президентът вече не се криеше. Дали Джак и Джил бяха разчитали на този вид дързост или предизвикателност от негова страна? Не можех да си отговоря. Дали Джак и Джил щяха да следват президента до Ню Йорк? Бях почти убеден в това. Подобен ход съответстваше на всичко, което знаехме за тях до момента.
— Качи се с нас, Алекс — каза Дон Хамърман, докато бързахме да прекосим асфалтовата писта, а студеният декемврийски дъжд биеше в лицата ни. Хамърман, Джей Грейър и аз бяхме слезли от „Еър форс 1“ заедно. По време на полета седяхме един до друг и обсъждахме как да предпазим президента от евентуално покушение в Ню Йорк. Разговорът ни беше толкова разгорещен, че аз пропуснах подробностите около придвижването.
— Ще пътуваме в колата точно след президента. Можем да продължим да си бъбрим на път за Манхатън — каза ми Хамърман.
Качихме се в един тържествен син линкълн, паркиран на по-малко от петдесет метра от самолета. Наближаваше десет вечерта и тази част от летището бе обезопасена. Навсякъде гъмжеше от служители от Тайната служба, от нюйоркската полиция, от агенти на ФБР.
Заобиколили петте лимузини на президентския ескорт, там се намираха и поне трийсет синьо-бели коли на специалния отряд към нюйоркската полиция. Агентите от Тайната служба се взираха в мъгливата нощ, като че ли Джак и Джил можеха внезапно да се появят на пистата на Ла Гуардия.
Бях научил, че за периода на президентската визита нюйоркската полиция ще разполага най-малко с пет хиляди униформени служители на специално разпореждане. Ще бъдат ангажирани и повече от сто инспектори. Тайната служба бе опитала да убеди президента да отседне в базата на крайбрежната охрана на Гавърнърс Айлънд или във форт Хамилтън в Бруклин. Президентът бе настоял да подчертае доверието си в хората, които го охраняват, като остане в Манхатън. Никакви угризения. Думите му в Овалния кабинет непрестанно ехтяха в мислите ми.
Облегнах се назад на меката и удобна кожена седалка в луксозната кола. Усещах властта. Какво е да се возиш в ескорт точно след президентската кола, която Тайната служба наричаше „дилижанса“.
Две коли на нюйоркската полиция потеглиха пред ескорта. Техните червени и жълти светлини на покрива се завъртяха в пъстроцветен калейдоскоп. Президентската автоколона пое навън от Ла Гуардия.
Дон Хамърман заговори веднага щом потеглихме.