— Никой не е виждал Кевин Хокинс през последните три дни, нали? Хокинс, изглежда, е изчезнал от лицето на земята — каза той. В гласа му звучеше тревога, гняв и обичайната сприхавост. Той изпитваше удоволствие да се държи грубо с по-нисшите по ранг, но нито Грейър, нито аз бихме му позволили това. — Никой не знае маршрута, по който ще се движим — продължи Хамърман. — Допреди няколко минути окончателният маршрут изобщо не беше определен.
Не можех да му мълча.
— Ние го знаем. Хората от нюйоркската полиция вече са го научили или ще го научат всеки момент. Кевин Хокинс го бива в разкриването на тайни. Кевин Хокинс е добър, точка. Един от най-добрите.
Джей Грейър надничаше навън през набразденото от дъжда стъкло и се взираше в скоростното платно на нюйоркската магистрала, по която пътувахме. Гласът му прозвуча някак от далеч.
— Какво ти е предчувствието за Хокинс? — попита ме той.
— Смятам, че Кевин Хокинс със сигурност е замесен по някакъв начин. Той е крайнодесен. Свързан е с групировки, които са опозиция на президентската политика. Имал е неприятности по-рано. Заподозрян е в извършване на убийство в рамките на ЦРУ. Всичко пасва.
— Но нещо те притеснява по отношение на него? — попита Грейър. Той вече се бе научил да се ориентира в поведението ми.
— Според всичко, което съм прочел, той никога преди не е работил в такова тясно сътрудничество с други хора. Хокинс винаги е бил самотник, поне досега. Има проблеми с жените, като изключим неговата сестра в Силвър Спринг. Не разбирам как Джил би си паснала с него. Не го виждам изведнъж да се сработи с жена.
— Може би най-накрая е открил сродна душа. Случва се — каза Хамърман. Съмнявах се, че той знае какво е това.
— Какво друго изниква за Хокинс? — продължи да опипва почвата Джей Грейър. Както слушаше, затвори очи.
— Всички негови характеристики във ФБР предполагат потенциална заплаха, неоправдани рискове и липса на самоконтрол. Не зная как са оправдали това, че толкова години продължава да бъде действащ агент в Азия и Южна Америка. Ето и интересната част. Въпреки всичко Хокинс може да се отдаде на каузи, в които вярва. Той е убеден във важността на разузнаването за националната ни отбрана. Президентът Бърнс не споделя това мнение и няколко пъти го е заявявал публично. Това би могло да обясни сценария Джак и Джил. Би могло. Хокинс е достатъчно опитен и изобретателен, за да организира едно политическо убийство. Той определено може да бъде Джак. Ако наистина е той, ще бъде много трудно да го спрем.
Навлизахме в моста на Петдесет и девета улица, който водеше към Манхатън. Ню Йорк, Ню Йорк. Президентската автоколона представляваше странен, причудлив парад от виещи сирени и проблясващи светлини. Остров Манхатън се простираше точно пред нас.
Ню Йорк изглеждаше удивително огромен и внушителен, способен да ни погълне без остатък. Всичко може да се случи тук, помислих си аз, както и Дон Хамърман и Джей Грейър, убеден съм.
Бам!
Бам!
Бам!
Както седяхме в луксозната кола, тримата се хвърлихме напред. Аз незабавно се хванах за пистолета, подготвен за всичко, подготвен за Джак и Джил.
Взирахме се ужасени в „дилижанса“ — президентската лимузина пред нас. В колата ни цареше пълно мълчание. Зловещо мълчание. После избухнахме в смях.
Силните шумове не бяха изстрели. Просто звучаха по този начин. Бяха фалшива тревога. Но въпреки това смразяваща.
На излизане от моста бяхме преминали върху износени и изкорубени метални решетки върху рампата. При внезапния шум всеки в нашата кола бе преживял моментен инфаркт. Без съмнение същото се бе случило и в президентската кола.
— Господи! — изстена гласно Хамърман. — Ето какво било. О, Боже всемогъщи!
— Бях във вашингтонския „Хилтън“, когато Хинкли стреля по Рейгън и Брейди — каза Джей Грейър с треперещ глас. Знаех, че мислено се е озовал отново с Рейгън и Джеймс Брейди. Запитах се за личния мотив на Грейър във всичко това. Както и за останалите в нашия екип.
Наблюдавах как президентската кола се спусна в гъмжащите, ярко осветени улици на Ню Йорк Сити. Знамената на Съединените американски щати върху броните плющяха неистово от духащия откъм реката вятър.
Никакви угризения.
79.
Фотожурналистът бе пристигнал рано в понеделник, 16 декември, заради работата, която имаше в Ню Йорк.
Реши да дойде от Вашингтон с кола. По този начин бе много по-безопасно. Сега вървеше по Парк Авеню, откъдето на другия ден, но всъщност само след няколко часа щеше да мине президентската автоколона. Той си почиваше преди историческия ден, поглъщайки гледката и звуците на Ню Йорк по празниците.