После се сетих. Спомних си всичко. Бях член на екипа за охрана на президента, само дето президентът бе решил да направи задачата ни още по-трудна, отколкото беше необходимо. Бе решил да предприеме пътуване извън Вашингтон, да покаже, че не се страхува от терористи и разни там фанатици.
Бях в Ню Йорк, в хотел „Уолдорф-Астория“ на Парк Авеню. Джак и Джил също бяха в Ню Йорк. Бяха толкова уверени в себе си, че ни бяха пратили уведомителна картичка.
Потърсих опипом лампата на нощното шкафче и после проклетия ключ. Накрая го щракнах. Погледнах часовника върху нощното шкафче. Три без пет.
— Страхотно — прошепнах под нос. — Направо жестоко. Помислих да се обадя на децата във Вашингтон. На Нана.
Не беше сериозна идея, но ми мина през ума. Сетих се за Кристин Джонсън. Дали да ѝ звънна? Категорично не! Но си го помислих и идеята да поговоря с нея определено ми допадна.
Накрая навлякох панталони в защитен цвят, една пораздърпана памучна фланелка и чифт изтъркани маратонки. Разходих се из хотела. Имах нужда да изляза от своята хотелска стая. Необходимо ми беше да се измъкна от собствената си кожа.
„Уолдорф-Астория“ тънеше в дълбок сън. Както си му беше редът. Само дето много напрегнати агенти от Тайната служба бяха разположени навсякъде, във всеки коридор, през който минах. Президентският наряд бдеше на нощния си пост. Бяха предимно мъже с атлетичен вид. Към нюйоркския екип бяха назначени само две-три жени.
— На среднощен крос в центъра на Ню Йорк ли, инспектор Крос? — попита ме един от агентите от Тайната служба, докато минавах покрай него. Беше жена на име Камил Робинсън, сериозна и много всеотдайна, каквито, изглежда, бяха повечето от агентите.
— Мисълта ми е будна и препуска, това е сигурно — отвърнах аз и успях да пусна една усмивка. — Ще потичам до сутринта. Вие добре ли сте? Да желаете кафе или нещо друго?
Камил поклати глава и остана сериозна. Кучетата-пазачи могат да бъдат и женски. Срещал съм такива.
Няколко мисли продължаваха да ме измъчват, докато се разтъпквах из потъналия в загадъчна тишина хотел. Съзнанието ми препускаше твърде разгорещено.
Убийството на Шарлот Кинси бе един обезпокоителен къс от мозайката. То спокойно можеше да бъде извършено от някой друг, а не от Джак и Джил. Възможно ли беше да има трети убиец? Защо трябваше да съществува такъв? И каква беше неговата роля?
Продължих нататък по друг дълъг коридор, следвайки друга нишка на мисълта си.
Ами ако става въпрос за по-голяма и по-сложна конспирация? Далас и Джон Ф. Кенеди? Лос Анджелис и Робърт Ф. Кенеди? Мемфис и д-р Мартин Лутър Кинг? Къде ме водеше тази безумна и потискаща линия на мисълта? Списъкът на възможните конспиратори бе невероятно дълъг, а и бездруго аз нямах нужните източници, за да се добера до повечето заподозрени. Конспирациите съществуваха и не биваше да се забравя, че трийсет години след убийствата на двамата Кенеди никой не споделяше убеждението, че кое да е от тях е разкрито.
Колкото повече се заравях в теории за конспирация, толкова по-ясно си давах сметка, че да се стигне до същността е почти невъзможно. Със сигурност досега никой не бе успял. Бях разговарял с няколко души в Архива и Изследователския център във Вашингтон и знаех, че те бяха стигнали до абсолютно същото заключение. Или до задънена улица.
Влязох в коридора на двайсет и първия етаж, където спеше президентът. Прониза ме смразяващата мисъл, че той може да е мъртъв в стаята си, че Джак и Джил вече са нанесли своя удар и са оставили съобщение — поредното стихотворение, което щяхме да открием сутринта.
— Всичко наред ли е? — попитах агентите, застанали точно пред вратата на президентския апартамент.
Те ме изгледаха внимателно, сякаш се питаха: „Този пък какво търси тук?“
— Засега — отвърна сухо един от тях. — Тук няма проблеми.
Накрая направих пълен кръг и се отправих обратно към стаята си. Беше малко преди четири призори.
Влязох тихо. Легнах на леглото. Замислих се за разговора си със Сампсън по-рано същата вечер, след като чух за убийството на Съмнър Мор. Очевидно момчето не беше убиецът от „Соджърнър Трут“. Опитах се повече да не мисля, за който и да е от случаите.
Накрая се унесох и успях да дремна до шест, когато радиочасовникът до главата ми прозвуча като аларма при пожар.
Зазвуча рок. „К-рок“ в Ню Йорк. Хауърд Стърн28 ми говореше. Беше работил във Вашингтон преди години. Хауърд каза:
— Президентът е в града. Възможно ли е Джак и Джил да са далеч?
Всички знаеха за посещението. Президентската колона през Манхатън тръгваше в единайсет. „Дилижансът“ бе готов да потегли отново.