Елена Чудинова
ДЖАМИЯТА
„ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА“
2048 ГОДИТА
Пролог
Четирийсет и шест години по-рано
До дванайсетата си година Соня обичаше Англия, паважа на която докосваха сега подметките на маратонките й. Между дванайсет и тринайсет не обичаше нищо и никого – дори баща си, който излезе калпав вълшебник – тя плачеше, викаше го, а той все не идваше, не бързаше да я вземе на ръце, да я отнесе надалеч, вкъщи, жестоко да ги накаже. По-рано той можеше всичко: отрупваше стаята й с облечени в най-различни премени клонинги на Барби, които тя не понасяше, купуваше й средновековната серия „Лего“, която пък обожаваше, обещаваше да я заведе през ваканцията в Англия, спасяваше я от училищните неразбории и кошмарните съновидения, а когато започна кошмарът наяве, се оказа възмутително лишен от всемогъщество. Трябваше й още една година, за да прости на баща си и да го обикне отново. За да се случи това, наложи й се да порасне, да стане съвсем голяма, да угаси в себе си последните отблясъци на топлата детска реалност, в която баща й бе най-голям и най-силен от всички. Иначе нямаше никакъв начин да му прости, на своя с нищо непровинил се баща, толкова отчайващо бързо престанал да бъде и млад, и красив.
Той стоеше в навалицата, прегърнал я през раменете, поради което му се налагаше да се понаведе надясно. През последните три години Соня почти не беше пораснала на височина. Около дванайсетия си рожден ден се източи до метър и четирийсет и осем сантиметра и изглеждаше обещаващо да порасне все повече – не чак до топ модел, но поне до метър и шейсет и пет, колкото бе майка й. Сега, на петнайсет години, тя беше метър и петдесет. Витамините на дражета с всички цветове на дъгата не помагаха кой знае колко. Баща й гледаше как Соня се повдига на пръсти, за да не пропусне зад гърба си шумните и весели хора с видео– и фотокамери, лъскавите благополучни хора с кръгли черни микрофони, в момента, когато вратите към широките стълби ще се отворят. Та нали Соня не я пуснаха вътре.
Колко му се искаше да я отведе оттук, от този перленосив, обточен със зеленото кадифе по моравите, грациозно старинен площад, украсявал някога страниците на първите Сонини учебници по английски език. Той самият я занимаваше, отделяше по половин час не от бизнеса си, разбира се, но във всеки случай, от съня си. Да научи език детето можеше и с частни уроци при скъпо платен учител, но да обича езика, да си пада по граматиката и самичко да посяга към нея – това вече не беше по силите на никой учител. Техният ред идва после – да шлифоват, да задълбочават знанията. Естествено, дъщеря му трябва да научи английския по-добре, отколкото го знае той, нали на родителите му и през ум не им минаваше навремето, че тяхното дете ще види Англия. А той е напълно сигурен, че Соня не само ще види страната още много пъти, ами ще може, ако поиска, да има в нея старинна къща, обвита с бръшлян, с тюдоровски кръстообразни подпорни греди или с внушителна джорджианска фасада – както й харесва повече. Иначе за какво даже не успя да забележи онези радости, които са в състояние да донесат парите? Но засега Соня няма да живее в Англия, дори едва ли ще поиска повече да дойде тук. Той няма право сега да я отведе, но по-добре тя изобщо да не беше тук, да не се взираше със стеснили се като ледени цепнатини очи в лицата на съотечествениците си – и руснаци, и евреи, което е още по-обидно, макар че дълбоко в себе си той отдавна не се усеща една кръв с тях. Сега роднини са му само онези евреи, които не са негови сънародници, във всеки случай – засега. Колко често напоследък си мисли за това: да продаде бизнеса си, да вземе Сонка и да замине през девет земи в десета. Може би там не е най-спокойното място, но на нея ще й е по-спокойно, особено когато след три години отиде да служи в армията като всички момичета. Само че дачи ще я вземат в армията? Там е въпросът. Не, по-добре да си стоят у дома, слава Богу, че нещо наоколо започна да се променя. Какви са сега тези мисли, всъщност, има ли значение! Важното е едно, той няма право да я отведе оттук, далеч от тези лица, които тя познава всичките, защото гледа по телевизията всички новини, а не музикалните канали.
Соня наистина ги познаваше всичките, въпреки че никога не ги бе виждала събрани на едно място по телевизията. Те се бяха скупчили заедно, под жадните за зрелища стъклени очи на камерите, възбудени като футболни запалянковци. Например този, дотичал още при първия сигнал, депутат със селяндурска физиономия, навремето се опитал да спечели с все същото – селяндурското си име – в своите предизборни видеоклипове: на тях се беше снимал ту с крави, ту с „майчицата“ си, облечена в старомоден вехт сукман и пребрадена с шал от козя вълна. Говори се, че когато Соня е била още малка, той направо окрал стотина нейни връстници от дом за сираци. Служителите на посолството в Америка цяла нощ опаковали хуманитарна помощ, за да я натоварят в самолета, за късмет, съвсем празен, с който той хвърчал насам-натам самичък, то се знае, на държавни разноски. Но на сутринта депутатът изхвърлил кашоните направо на летището – трябвало да натовари купения за личната му вила санитарен фаянс. Говори се, че дори вестниците писали за това, но нямало никакви последици за депутатския статут на нашия герой, на него и окото му не мигнало. „На нашите деца не им прилича да приемат подаяния от чужбина!“ – заявил той по телевизията, когато журналистите го притиснали с въпроси. Той беше пристигнал тук, за да провери добра ли е затворническата килия, има ли в нея всички удобства за обитателя й. „Ами какво, всичко му е напълно благоустроено, има си и душ, и телевизор!“ – споделил той с журналистите, като помагал на оскъдния си речник с жестове – показвал коя от „екстрите“ къде се намира.