[*15 Алба (лат. alba – бяла) – дълга бяла ленена дреха с тесни ръкави, обличана под ризата. В съвременната практика на Римокатолическата църква вместо алба често свещениците слагат само бели маншети и бяла якичка. – Бел.ред.]
Детските години на Йожен-Оливие минали под знака на тази картина: министрантьт, умиращ в безсмислено застъпничество за „Нотр Дам“ и свещеникът, който бягайки изважда с треперещи пръсти пластинката от яката си и след това незабележимо хвърля малката опасна ивичка под краката си заедно със своя сан.
Йожен-Оливие не можеше да си обясни защо не горестта заради страшната смърт на дядо му, а най-вече мисълта за свещеника-предател изпълваше с яростен протест всяка негова мисъл за Бога. Нима Бог съществува? Съществуват само дяволите, а те, дяволите, ще си намерят майстора. Ръката му неволно опипваше тайния джоб, зашит отвътре на идиотската дреха. То е на мястото си. Единственото нещо, в което той вярва.
* * *
Приятно възбудена, Зейнаб най-после се потопи в прохладата на големия магазин като в огромен аквариум, струящ вълните си от ласкаещ полумрак. Осветеното със стотици лампи помещение изглеждаше полутъмно само на влезлия отвън, където властваше блесналото от слънце утро. Пухкавият мокет меко обгърна леко уморените й нозе.
— Желае ли госпожата да присъства на модното ревю? – угоднически се осведоми продавачката със сиво-виолетов (това беше фирменият стил на магазина) хиджаб*. – Току-що започна, в залата има удобни места.
[*Практиката на носене на забрадка или покривало за глава от жените мюсюлманки, както и самата забрадка. – Бел.ред.]
Зейнаб с удоволствие влезе през разтворилите се пред нея стъклени врати в не много голяма уютна зала, където около подиума вече седяха четирийсетина жени. Ето я и Асет, точно до нея има свободно кресло.
— Цялата колекция ли изкупи вече, или все пак остави половината за мен? – прошепна Зейнаб на ухото на приятелката си, докато се настаняваше до нея.
— Как ме позна? – Асет се изкиска иззад плетената на една кука дантела на фереджето. Въпросът не беше зададен насериозно: младата жена прекрасно знаеше, че друга такава пясъчнозлатиста премяна няма никоя друга в залата. Плътна коприна, от най-хубавата китайска, наистина има неща, които е трудно да купиш дори в Париж.
Междувременно водещата обяви по микрофона представянето на модела „Първата роза“. На подиума, кокетирайки с равномерния си изкуствен тен, изприпка девойка, обута в черно панталонче със златна нишка с дължина три четвърти и късо горнище от същия плат, разголващо корема. Наметнатият отгоре дълъг елек от тъмночервена коприна без закопчаване се диплеше, подчертавайки стремителните движения. Устните, начервени с тъмноалено червило, бяха очертани с почти черен молив, черните коси бяха украсени с червена роза от коприна, „поръсила“ листенцата си по дългите къдрици.
— Ах, колко чувствено! – огорчено възкликна Асет. – Но подхожда само на ярки брюнетки!
Е, да, ако Асет със сламенорусата си коса облече такова нещо, мъжът й направо ще избяга презглава! Тя, Зейнаб, трябва непременно да купи този тоалет, защото може да зарадва кади Малик с такава ярка хубост. Че е пълничка – не пречи! И манекенката не е слаба. Ще го купи и ще се похвали после пред Асет.
Зейнаб хвърли на приятелката си снизходителен поглед, както често я гледаше. Все пак Асет е правоверна едва първо поколение, тя е от богато семейство на франкски индустриалци, успели преди другите да приемат вярата. Приятелки са от детинство и Зейнаб е наясно, както се казва на лингва-евро, с всички скелети в гардероба в дома на дружката си. Старата й зла баба, която умря едва преди пет години, упорито наричаше внучката си Анет. Дори пред съученичките й! Какъв срам! Асет ту се опитваше да отвлече вниманието на момичетата с играчките си, ту започваше да крещи на баба си, като по навик се пазеше от шамарите й. Беше забавно. Така че, колкото да го въртиш и сучеш, Асет не може да се мери дори с някоя туркиня, какво остава с жена от истинско арабско семейство. Нещо не им достига на тези, покръстените, нещо липсва у тях и никога няма да го има. На думи са охооо, а когато се стигне дотам да вземат камък и да го хвърлят по някой кафир, веднага започват да шикалкавят и да се отмятат.
* * *
Йожен-Оливие по навик, мърдайки беззвучно устни, повтори всички инструкции на Севазмиу. Обикновено той преговаряше всичко дума по дума на всеки час, но този път го правеше едва ли не на половин час. Не че се опасяваше да не забрави нещо, просто му беше приятно, повтаряйки, да извиква отново в паметта си гласа, интонациите, очите, движението на ръката с цигарата. Не му се случваше чак толкова често да получава разпореждания лично от Севазмиу. Чувството, което изпитваше, можеше да се нарече влюбеност, но то не беше такова. Това беше особено чувство на обожание, каквото човек е в състояние да изпитва само през юношеството си, когато душата му израства, попивайки идеала. Обожание, което не познава възраст и пол, безплътно и неистово, по-сродно на смъртта, отколкото на живота.