— То не се знае дали преди това кафирите няма да пречукат тебе, Аллах да ги благослови!
Въпреки нечуваната наглост на жена му, неговият гняв изведнъж се стопи. Може, като нищо може да стане и така. Трябва да се мисли, да се търси изход. С тази побъркана датчанка той ще се оправя по-късно, при положение че самият оцелее, сега това е най-важното. Дали все пак да не й вземе детето, е, не самичък, защото тя може и да не го убие, но положително ще хапе и ще дере като тигрица, но помощниците му ще се справят с нея. Само че това ще е голямо главоболие и ще отнеме доста време. Откъде обаче да вземе друго дете, няма да ходи за него в гетото, я, ако можеше да отиде до някое гето, проклетите макисари щяха да го хванат друг път!
Ама че е глупак, съвсем се е чалнал! Мовсар-Али се плесна с длан по челото. Работата е от проста по-проста!
Забравил на мига за жена си, той се втурна обратно към приемната, към най-близкия телефон. Ами да, разбира се, като му обърна внимание на най-малкия син, Аллах му беше посочил най-печелившия, безпогрешен вариант! Да изпратят автобуси в най-близкото гето, да докарат стотина, не, няколкостотин, да докарат всичките деца, които намерят там! Да ги построят на крайбрежната улица около целия остров Сите и да започнат да ги убиват! В гетата е пълно с роднини на макисари, то се знае, че те незабавно ще се съгласят да пуснат имама с приближените му от острова, а после… абе, има ли значение какво ще стане после, всичко това вече няма да го засяга, той ще е в къщата си извън града, на брега на езерото!
Мовсар-Али припряно натисна копчето за свързване с номера на последния избран абонат. Телефона вдигна отново онзи неприятен капитан, е, не е важно.
— Офицер! Слушайте ме внимателно, офицер!
— Слушам ви. Има ли някаква промяна?
— Не е там работата! Трябва спешно, чувате ли, спешно да…
Имамът тръсна слушалката. Сега пък и връзката прекъсна, когато всяка минута е скъпа!
Нямаше никакъв сигнал.
— Ей, Ибрахим, донеси веднага радиотелефона! Май се търкаляше някъде в кабинета ми!
Младият благочестив помощник не се забави много, но когато влезе с телефонния апарат в ръце, лицето му беше още по-уплашено.
— Изглежда, че връзката е прекъсната, господине. Май че макисарите са успели да я повредят.
— Тъпаци! Дяволски изчадия! Някой да даде мобилен, толкова ли е трудно да се досетите?!
— Ние сме всичко на всичко от градската полиция, достопочтени – мрачно се отзова униформен здравеняк. – Полага ни се по един мобилен на петима души, все пак е скъпа техника.
— И какво от това?! – Скъпоценните минути се топяха като сладолед на слънце. – Тук сте близо петнайсет човека, дръвници такива!
— Така си е – полицаят го гледаше някак не особено почтително, – само че нито един от нас няма мобилен.
Направо да се побъркаш с такива малоумници!
— Ибрахим, тогава намери моя мобилен, той също е в кабинета, побързай!!
— Господине, нали вчера ми наредихте да го занеса на поправка, докато е в гаранционен срок. И аз го занесох. Само че в склада нямаха някакви части. Извиниха се и обещаха да го донесат днес направо вкъщи, към девет сутринта… Ама нали…
Имам Мовсар-Али тежко се строполи на пода и като закри лицето си с длани, тихичко заскимтя.
* * *
Щабът на въстаниците се беше настанил в сградата на Европол. Брисевил отклони две момчета, Малезо и Гаро, за да изтрият информацията от всички компютри. Не беше ясно каква е пряката необходимост от това, но нареждането не предизвика недоумение. „Което за руснака е добро, за немеца е смърт.“ – неясно изкоментира разпореждането му София Севазмиу, като държеше в ръка не цигара или револвер, а картонена чашка с чай. Това изглеждаше направо противоестествено.
Ало! Ларошжаклен!
Анри вдигна слушалката:
— Да, Лавал, какво е положението там при вас?
Пиер Лавал тъкмо ръководеше акция по евакуиране в едно от най-големите гета – Пантенско.
— При нас нещата са наред, по-добре няма накъде, в цялото гето са останали не повече от пет ченгета! Хората се окопитиха, досега сме спуснали под земята повече от четиристотин човека. Лошото е само, че жените тъпчат прекалено много неща в бохчите си – разни снимки, книги, бабините съдове… Може да ги разбереш, естествено, но става една…
Ще стане после, неволно си помисли Ларошжаклен. Да побереш в катакомбите над десет хиляди човека, а после да ги прехвърляш на малки партиди извън Париж… Но това е добре, много добре.
— А как е в Аустерлиц?
— Май и там всичко върви нормално. Хайде, да свършваме разговора, макар линията да е защитена, но знае ли човек… Поздрави!