— Девет и десет – отец Лотар хапеше устни. – Софи, колко време ще е необходимо за минирането?
— Ако работят петима души, ще се справим за по-малко от час. Но ще трябват поне два часа, за да ги изкараме оттам. И то в най-добрия случай. Здраво са се окопали там, проклетниците.
— И не по-малко от час ще ни трябва да се оправим с олтара, да осветим наново… Софи, няма да смогнем да свършим всичко в каноничното време.
— А какво означава, Ваше Преподобие, канонично време? – не се стърпя Брисевил. – Не съм чувал нищо подобно.
— Неокатолиците отслужваха меса по всяко време на денонощието, когато им скимне – намръщено отговори отец Лотар. – Това стана лесно, защото те отмениха литургичния пост. Според канона, свещеникът не трябва да яде и да пие преди меса.
— И колко време?
— От полунощ.
— Значи вие…
— А, това е дреболия, свикнал съм. Не ме разбирайте погрешно, мога ако ще до довечера да търпя без вода, както ни се налага да правим това във Великата Събота. Но да служа меса следобед аз не мога, независимо дали съм пил вода или не. Не мога и това е.
— Спокойно, засега няма защо да се притесняваме. – София се надигна с присъщата й младежка рязкост на движенията, вдигна нагоре прозореца с матово, непрозрачно стъкло – младият кестен пред него се беше огънал под тежестта на невероятно количество яркорозови пирамидални цветове. – До десет часа сутринта не сме загубили нито един човек. Трябва да отбележим, че и без всякакви метежи имаме къде по-лоши дни. Да държим острова едно денонощие е нашият максимум, но нали те не знаят плановете ни. Нека смятат денонощието за наш минимум, иначе изобщо няма да проумеят защо предприемаме всичко това. Какво ще кажете, Анри?
— Ще кажа, че не бих искал да щурмувам катедралата. Те са залостили прозорците с каквото им падне, а цялото пространство около сградата е съвсем голо. Дори дърветата са ги изсекли отдавна и са насадили своите глупави цветя, както си знаят. Прекалено много хора ще загинат, толкова жалко, кой да ти знае, че първо е трябвало да завземем не Двореца на правосъдието, дори не и Европол, а самата катедрала!
— Какво сега, да си скубем косите? Всички ли са съгласни с мен, че с най-малко загуби ще можем да ги превземем утре сутринта?
— Загуби все пак ще има, макар и по-малки – сбърчи вежди Ларошжаклен. – Но все пак не ми допада, че един от мръсниците, запънали се на покрива, както изглежда, е със снайпер. Какво има, Левек?
— Момчетата все пак успяха да изскубят телефона – весело докладва Йожен-Оливие. – Добре щеше да е също да знаем какво е положението вътре с мобилните. Но повече нямаме телефонна връзка.
— Браво! Пийни сок, целият хладилник е натъпкан. И на момчетата занеси. Хубав е, студеничък…
— Няма да откажа. – Йожен-Оливие надникна във вътрешността на огромния хладилник. – Има и доматен, чудесно.
— Та какво е положението с пушката? – Брисевил се закашля тежко, с хрипове.
— Не мога да кажа със сто процента сигурност – продължи Ларошжаклен. – Но ми се струва, че снайперистът държи СБ-04 с инфрачервени лъчи. Изпипано нещо, беше разработена в Русия преди трийсетина години. Но откъде един полицай ще има такова луксозно оръжие?
— Не е задължително да е ченге – засмя се София. – Да не би да сме ги избили всичките, може някой от Европол да се е промъкнал в катедралата, пък и няма съмнение, че по ъглите на Сите се крие немалко добре въоръжен народ, поне няколко десетки човека, и ако не сме забелязали това, то е само, защото те не искат да се разкриват, преди да е започнал щурмът.
— Със сигурност е така – Брисевил продължаваше да кашля и носната му кърпа беше в кръв.
— Е, добре, нека допуснем, че пушката на снайпериста върху покрива е с инфрачервен мерник. Все едно нощните загуби са несъпоставими с дневните. Така че не искате ли да пийнете чай, Ваше Преподобие?
— Благодаря ви, Софи – отец Лотар не можа да сдържи смеха си. – Вие винаги успявате изключително изящно да завършите мисълта си. А пък аз именно сега не съм чак толкова придирчив, за да се откажа дори от питието, с което вие се наливате през последния половин час.
— Макар то да мирише на сушена риба, накисната в газ – подхвана Ларошжаклен.
— Не мога да си представя, че съм попаднала сред ценители на деликатеси. – София извади още една чашка и започна да налива чай, запарен направо в електрическия чайник. – Това е истински „Лапсунг Сушонг“, половин пакет се търкаляше из джобовете ми. Но може би напразно го откъсвам от сърцето си, а, отец Лотар? Не се притеснявайте, ако предпочитате сок.
— Не, горещото питие е за предпочитане, ако ще да е от татул. – Отец Лотар с нескрито удоволствие пое чашката.