— Левек, предай на Берто, че ще освобождаваме катедралата през нощта.
— Добре.
Йожен-Оливие излезе, натоварен с ледени кутии сок.
* * *
— Значи, припичаме се до нощес. – Роже Берто отвори кутията с ананасов нектар. – С охладени питиета по желание, като на Лазурния бряг. Бих искал да знам само едно: кое ще започне по-напред – ние ли ще тръгнем да щурмуваме катедралата, или ония ще тръгнат да щурмуват Сите. Направо бихме могли да си организираме залагания. И без това – няма какво да правим. Освен да си разтегнем тук шезлонги.
— Тук не си струва – на Йожен-Оливие не му излизаше от ума пушката, която вижда и в тъмното. – Не знаеш ли къде точно горе се е залостила гадината?
— Къде-къде, на галерията, по средата, направо над прозорчето с форма на роза.
Може, разбира се, да се движи от абсидата покрай стените. Дали мръсникът вижда хората край вратите или не? Кой да ти каже? Но няма как да се притиснеш изцяло към камъка. Какво да измисли, за да го обезвреди?
Отдавна не беше виждал „Нотр Дам“ толкова отблизо. Двете кули, устремени към небесата като корони, окръжността на исполинската розетка, трите врати със замазани с вар следи от изкъртените изображения. Оказа се, че той помни имената им: тази, лявата, е Порталът на Девата, в центъра – Порталът на Страшния съд, а последната – Порталът на Света Анна. Само дето няма кого да попита защо са им на вратите имена и защо те са такива, а не някакви други. Впрочем, как да няма кого да попита, ами отец Лотар? Ще трябва да си поговори с него, когато не е толкова зает.
Имай още малко търпение, „Нотр Дам“, нали това са, както казват старците, непоносимите мъки на продължителното боледуване, а после става леко и светло – значи е дошла смъртта, за да те освободи от страданията. Потърпи само още мъничко.
— Уха, виж, Левек, виж само какво става! – Роже приклекна, като звънко се плесна с длани по колената. – Бива си го Ларошжаклен, браво на него, истински юнак е! Направо всичко е като по ноти!
В безоблачното небе въртяха перки черните водни кончета на хеликоптерите, още съвсем дребни, но доста бързо уголемяващи се.
— Искат да извършат десант! Да не съм жив, ако не е десант!
* * *
— Десант!! Насам летят военни хеликоптери, сега ще извършат десант! – Ибрахим се втурна в малкия кабинет, където беше се сврял имам Мовсар-Али, за да не вижда и чува никого и нищо.
— Какво?! – Мовсар-Али подскочи в креслото. – От къде на къде реши, тъпа главо, че ще извършат десант?! Ами ако, тъкмо обратното, започнат да стрелят или да хвърлят бомби и то право по нас! Защо реши така, казвай!
— Така каза офицерът! Офицерът каза, че ще се извърши десант!!
Най-после! Можеха да се сетят и по-рано. Хвала на Аллах, значи сега ще трябва само да поседят още известно време тук заключени и в безопасност, още някой и друг час, с една дума, докато не бъдат обезвредени всички макисари. Мовсар-Али въздъхна с облекчение. Май днес той беше свалил не по-малко от пет килограма, без да е ходил на баня.
* * *
Морис Лодер извади от сандъка „Стингър“.
Пол Герми изчакваше, за да последва примера му.
Слободан, който не беше сметнал за необходимо присъствието си в щаба, се приготви стриктно, с онази пестеливост на движенията, сякаш беше воювал през всичките последни десет години.
Огромното водно конче с черно-зелен корем изведнъж подскочи по жабешки, а в следващия миг вече го нямаше. То просто изчезна, дори беше трудно човек да свърже по някакъв начин изчезването на такова гигантско насекомо с не толкова силното припукване, което го предшестваше.
— Какво, не го ли очаквахте, мръсници, не знаехте ли с какви фойерверки сме се запасили? – щастливо шепнеше Жана, наблюдавайки как хеликоптерите експлодират, как бясно се завърта исполинската водна фуния на мястото, където те падат, между мостовете.
„Дано само никой не пострада от шрапнелите, защото е смъртоносно – помисли си отец Лотар. – Макар че два хеликоптера май вече паднаха в Сена, почти съм сигурен в това.“
— Отново имаме малък таймаут – иронично наблягайки върху американизма, каза Брисевил на Ларошжаклен. – Дори и те да не са успели да се подготвят за щурма, сега ще преразгледат тактиката. Ще решат да се въоръжат по-добре.
Глава XVI
Затишието
— Малката Валери ненапразно толкова ни се сърдеше – казваше отец Лотар, докато крачеше с черното си расо заедно със София и Дьо Лескюр между младите кестени, ярко запалили розовите си свещички. – Прекалено дълго ние не можехме да решим простата задачка с твърде очевидния за детския й ум отговор. Ако не можеш да опазиш светинята, по-добре да я унищожиш със собствените си ръце, отколкото да оставиш тя да бъде поругавана.