— И е грях, и не е грях.
— С не-греха е ясно, но грехът е доста тежък, нали? Прекалено тежък, за да го стоваря върху плещите на младите, на които животът тепърва им предстои. Аз ще минирам, ще ми трябват само няколко човека за помощните работи. Но нравствената отговорност за този взрив ще легне изцяло върху мен. Значи вие сте премислили всичко по най-удобния за вас начин, а аз да се оправям както знам, така ли? Много галантно и най-вече – много по мъжки. Да, виждам, че вие искате да кажете – всичко това го измисли сега, когато разбра за нашето решение. Но в действителност то не променя нищо, просто нямах време да се замисля по-рано. Но там, в катедралата, все едно щях да го разбера. Всичко, което казвате за невъзможността да се напусне катедралата, съотнесено към вас самия, в същата степен се отнася и за мен, отец Лотар. Ако не и в по-голяма, но хайде от мен да мине, ще ви отстъпя първата позиция.
— Софи, някой някога казвал ли ви е, че сте чудовище? Доста симпатично чудовище, ако трябва да си признаем, но абсолютно.
— Казвали са ми, не се съмнявайте в това.
— Така си и знаех, че няма да съм оригинален.
— Ох, да ви се не видят и католическите приумици! Сериозно ли, Ваше Преподобие, се надявате да ми отклоните вниманието с тези приказки?
— Не сериозно, Софи, – отец Лотар въздъхна, – но се надявах.
— Вижте какво ще ви кажа – очите на София весело блеснаха и отец Лотар с изненада забеляза, че те отново изглеждат черни. – В края на краищата, имайте страх от Бога. Защото аз виждам пред себе си трийсетгодишен хлапак…
— Трийсет и три годишен, с ваше позволение.
— Много съществена разлика, няма що. Да бяхте сметнали поне приблизително на колко години съм аз! Ами че аз съм родена преди световната интернет мрежа! Можете ли поне да си представите такова нещо? О, не, къде ти, вие дори не помните времената, когато европейският интернет не беше с филтри. В сравнение с вас аз съм стара колкото Троя. И въпреки това не споря с вас, макар че ми се полага да поспоря. Нима не е така, мосю Дьо Лескюр, не сме ли в правото си ние с вас да настояваме пред младото поколение да живее?
— Превербуване в лагера на противника, и то в крачка. – Антикварят се разсмя с тих старчески смях. – Не, мадам Севазмиу, моето огорчение е друго и то дори не е свързано с годините ми. Паството ще остане без своя пастир.
— Аз благодарение на Бога засега не съм единственият свещеник във Франция! – остро възрази отец Лотар.
— Приятели мои, на всеки от нас тримата просто много му се иска да разубеди другите двама. – Дьо Лескюр се усмихна с онази усмивка, която е прието да се нарича тънка, приписвайки й проницателност, уж типична за хората, натрупали години. В действителност усмивката на старците е тънка, защото с годините устните изтъняват, помисли си София. Вярно е, така е и при мен, признаците на възрастта се маскират като признаци на ума. Но ако говорим за истинска проницателност, тя е в тези някога небесносини малки очи, скрити сега от побелелите рошави вежди. Не е лесен старецът, никак не е лесен, забелязах това още онзи ден. – Е, да скрием излишните карти обратно в ръкавите. За мен и вие, Софи, сте момиченце. Чудо голямо, интернет. Аз пък съм се родил, когато всеки компютър е заемал цяла стая. Ще постъпим така, както на всеки му подсказва съвестта или сърцето. Нашият отец Лотар има нещо като дълг на капитана пред кораба, аз изпитвам дълга на министрант-войник пред офицера-свещеник, когото трябва да следвам, а пък вие, Софи… Не се обиждайте, но вие изобщо от самото начало на тази история сте в ролята на архетип на Смъртта. Смъртта не остава жива, това е алогично.
— Ето още едно предимство на напредналата възраст и то е, че ние успяхме на воля да се начетем с книги, които после бяха напълно унищожени… Погледнете, мосю Дьо Лескюр, как се намръщи нашият скъп отец Лотар! Той е израснал през години, когато те здраво бяха узурпирали образа на смъртта. „Вие обичате живота, а ние обичаме смъртта“, нали помните, че започнаха с това? Но и тук има неистина, пригаждане на нещата. Те обичат не смъртта, а единствено липсата на живот. Мъртвилото, разложението, гниенето във всеки един смисъл на тези думи. Аз пък си спомням какво казваше поколението на моите родители: който обича живота, и смъртта му се вижда лека, който не обича живота – той се страхува и от смъртта. Нали християнинът не бива да се страхува от смъртта, Ваше натъжено Преподобие?
— Не бива, Софи, не бива… – Отец Лотар, както изглежда, сериозно размишляваше върху нещо, размишляваше интензивно, ако се съди по това как изражението на лицето му непрекъснато се менеше. – Ето какво, аз съм съгласен с мосю Дьо Лескюр по отношение на вас, Софи, но отново имам условие. Дори не условие, а пожелание.