— Няма да имате време за това, Лотар – убедително произнесе старецът. – Но може би някога ще го направят други. Не знам дали сте прав в своите съмнения, или те са ви изпратени като съблазън. Наистина не знам, това е прекалено сложно за мен. Но сега следва да пречистим душите си с покой. Та вие винаги сте бил добър войник на Църквата, недейте да спорите с мен, отстрани се вижда по-добре. Вие се мъчехте, но се подчинявахте. Освен може би за по-стария бревиарий. Господ е милостив. Ако ние се заблуждаваме за нещо, нека нашите заблуди изгорят в огъня заедно с нашата катедрала.
— Амин! – Отец Лотар се усмихна.
* * *
Военните сили стягаха обръча си. Не полиция, не вътрешни войски, а истински бойни части. И за какво е толкова войска срещу една жалка шепа макисари, неволно си помисли Касим. А заповед за начало на бойните действия все не идваше.
* * *
Е, чудесно, солидната основа на опората го закри. А те май не се и вглеждаха особено, откъде да знаят накъде се е насочил той. Йожен-Оливие се катереше като по каменен мост, дори му се прииска някъде, където беше възможно, да се изправи и да върви, вместо да пълзи. Но това вече щеше да е детинщина. Изобщо, нагоре никога не е страшно да се изкачваш и винаги е два пъти по-лесно, отколкото да слизаш. Виж, слизането е друга работа. Но и в двата случая нямаше да се наложи да слиза по същия път. Колко далеч в ниското остана паважът…
Мускулите му осезаемо бяха се схванали. Като внимателно остави пушката настрани, Уали-Фарад стана да се разтъпче. Жалко, че няма какво да прави, още по-жалко е, че не улучи макисара, когато издаде присъствието си. Сега не се катерят, чакат да се стъмни. Е, нищо, те сигурно не знаят каква пушка има той. Ще стане весело. А пък колегите му се подхилваха, когато разбраха, че е измолил от баща си за своята осемнайсетгодишнина СБ-04. За какво му е толкова скъпа „топла“ пушка на един младши полицай? Дори не му се полага да патрулира с такава. И той не патрулираше. Обаче я държеше на работното си място. Е, и кой излезе прав? Ето как сега му влезе в работа!
На детински пухкавото, обикновено капризно лице на Уали-Фарад сияеше щастливо изражение. По устните, украсени от мустачки, които все още не бяха достатъчно сериозни, за да ги оформя с бръснач, се плъзгаше доволна усмивка. Той почти се беше смирил с категоричните планове на баща си: никаква работа в гетото, никаква работа по залавяне на макисари, докато не си завърши образованието. А преди да е завършил – да поработи една година като обикновен патрулен, макар и в престижен квартал, това щяло да се отрази добре на характеристиката му. Междувременно самият Уали-Фарад кроеше за себе си планове, значително надхвърлящи борбата с макисарите във Франция. Той мечтаеше да воюва в Дар-ал-Харб, нали газаватът не е спрял завинаги? Голяма работа, че нямали бомба. Значи трябва да се вземе тази бомба от неверните и да се воюва, да се воюва…
Уали-Фарад си мечтаеше да се бие срещу неверните, откакто се помнеше. Когато беше 13-годишен, той направи малка „бригада“ от приятели. Отначало изборът на подрастващите падна върху Аустерлиц. Успяха да се позабавляват само пет пъти, затова пък до насита. Първо, и това беше идея на Уали-Фарад, посред нощ те обграждаха нечие жилище и започваха да грухтят пред вратите и прозорците. Добре измислено, нали, нима мръсните кафири не са свине? А после „разузнаваха“, не уточняваха като истинските благочестиви кое е разрешено и кое не е, оставаше да си губят времето и с такива дреболии, бездруго кафирите нямаха право да живеят на този свят! Просто започваха да трошат съдовете, тъпчеха с крака леглата, опипваха мръснишки жените, особено връстничките си, от по-големите малко се страхуваха. А пък да разкъсаш пижамата на момиче, което крещи и те дере, си е истински кеф! Нямаха кураж да изнасилват, прикривайки страха си с шегички от сорта, че току-виж някой се изложел пред очите на приятелите, все пак още бяха зелени. Възрастните кафири по някакъв начин усещаха това, хващаха ги за ръцете, увещаваха ги, заплашваха ги, но до открит бой не се стигаше. Знаеха, че никого няма да убият и да изнасилят, но въпреки това много им харесваше с дивашки крясъци да се изтръгват от ръцете на възрастните, разпръсквайки се из цялата къща, хайде опитай се да хванеш едновременно шестима, и докато единият плюе в тенджерата, вторият пикае върху килима, третият троши с тояга стъклата, четвъртият е подгонил дъщерята на стопаните, петият е изхвърлил всички дрехи от гардероба върху пода и скача върху купчината жалки дрипи, шестият просто гримасничи и се плези… Много скоро това се разчу. Приятелчетата, разбира се, веднага издадоха главатаря си, но и бездруго си беше ясно кой е, нали е най-голям от всички. Изпати си, но не кой знае колко. Уали-Фарад прекрасно разбираше, че макар баща му и да смята за необходимо строго да обуздава нрава на сина си, в действителност възлага на него много сериозни надежди. То се знае, че сега той е станал по-голям и по-разумен. Честно беше се приготвил да скучае, а не щеш ли – такава изненада! Ясно е, че на макисарите бързо ще им видят сметката, но той все пак ще успее да постреля. И няма защо да се притеснява, джамията е сигурна, прекрасно ще се задържат тук, докато дойдат подкрепленията. Уали-Фарад напипа потулилото се из джобовете му шоколадче.