* * *
Благодаря ви от сърце, много съм ви задължен, високопочтени зидари, скъпи каменоделци, че не сте жалили времето и труда си за украсяването на храма с каменни орнаменти от всякакъв вид! Страх ме е дори да си помисля какво щях да правя сега, ако бяхте убедени привърженици на класицизма! На два пъти Йожен-Оливие се подхлъзна и за малко да падне. Но и двата пъти дори не успя да се изплаши, при първия случай намери къде да стъпи, при втория – за какво да се хване. Ненапразно от дете дни наред бе покорявал крайградските руини.
Издраните му длани оставяха кървави следи по камъка. Добре все пак, че не се събу. Макар че босият крак по-добре усеща всяка издатинка и вдлъбнатина. Но нямаше да е добре, ако и краката му сега бяха на същия хал като ръцете. И все пак има с какво да се гордее, малцина биха се покатерили като него най-отгоре върху покрива на катедралата. Както и да е, ще оставим перченето за после.
* * *
Брисевил отмести бинокъла: дори и без бинокъл вече се виждаше, че от другата страна на барикадите става нещо сериозно. Бяха докарали техника за разчистване на струпаните купчини – булдозери, тегличи. Е, можеше да се очаква. Пожарни коли – умно. Само че едва ли това ще помогне.
— Е, сега ще става каквото ще става – каза залегналото до Жана непознато момче, като се взираше прехласнато в наближаващия първата линия булдозер.
— Ясно е като бял ден – засмя се тя. – Сигурно им се е повредило онова, дето е на раменете им вместо глава, защо ли пестим патроните?
Булдозерът бавно се приближаваше към купчината смачкани автомобили. Жана вече виждаше в прозрачната кабина лицето на негъра работник, посивяло от страх. Със сигурност, не произвеждаха булдозери с бронирани стъкла на кабините. Гигантската лопата силно блъсна обърнатия нагоре с колелетата ситроен.
Жана успя да отвори уста и добре че го направи. Въпреки това звукът беше мъчителен за ушите, но можеше и да е по-лошо. Мините избухваха една след друга, незабележими мини, оплели от горе до долу целия преден ред на барикадата. Резервоарите за бензин се възпламениха моментално, включително и резервоара на обърналия се булдозер. Иззад плътната, извисила се до небето огнена стена вече почти бе невъзможно да се видят щетите, причинени на врага, но ако се съди по шума, стърженето, трясъка и безумните крясъци, нещата не се развиваха зле.
Но буквално след миг същата безумна канонада затрещя и оттатък Сена, само дето удряше по-слабо по тъпанчетата на ушите. А после отново от тази страна, по на запад.
— Супер, направо е супер! – Жана се смееше, без да забелязва самата, че се смее през щастливи сълзи. – Ей, ти разбра ли, разбра ли, че са им заповядали да ударят едновременно?!
— Между другото, казвам се Артур – юношата й протегна ръка.
— Жана.
— Хей, имате ли ранени? – Този път младата негърка Мишел беше облечена в бледорозова копринена рокля с шарка от сребристи кленови листа. Тя не се връзваше особено добре с огромната санитарна чанта, която момичето мъкнеше през рамо.