* * *
Йожен-Оливие натисна копчето на дистанционното.
* * *
Събеседникът от Копенхаген дълго не можеше да разбере защо в отговор на твърде важната информация отсреща изключиха телефона. Той опита отново да се свърже, но номерът на кади Малик не отговаряше.
* * *
Зейнаб и Асет стояха на щанда за бельо. Продавачката вече опаковаше в сиво-виолетов хартиен плик прелестното розово боди, избрано от Асет. Зейнаб бе предпочела по-сочен, малинов тон. Но за зла участ, петдесети номер имаше само в бял и небесносин цвят! И едното и другото не ставаха – не може да се измисли нищо по-лошо за брюнетка с бледа кожа. Направо си беше жива подигравка! Щели специално да поръчат, то се знае, че ще поръчат, само че на нея й се иска да е днес! Искаше й се да ощипе до болка скромната продавачка, а също така и Асет, която безгрижно попълваше чека с кокетна писалка, инкрустирана с изумруд.
— Ще се отбием ли до кафенето, скъпа? – Асет завинти златната капачка на писалката. – Не мога да устоя на баклавата, която правят тук.
— Да се отбием – като криеше досадата си, каза Зейнаб, но за себе си реши, че ще пие само сок от нар. Скъпата й приятелка случайно ли спомена за баклавата, или това е намек, че не всеки може да си угажда с подобни лакомства. Баклавата тук наистина е великолепна, е, може все пак да си позволи едно парченце.
Приятелките вече наближаваха къта с уютни масички от червено дърво, когато стъклената стена, отделяща кафенето от улицата, изведнъж се пръсна на хиляди късчета. Ослепително яркото слънце, нахлуло в аквариумния полумрак на магазина, заигра по покривите и стените на къщите отсреща. Из синьото небе плуваха къдравите овчици на облаците, а отдолу, открита за погледите от високия втори етаж, откликна хилядогласата тълпа.
Наоколо кънтяха викове, чуваха се писъците на жени – и продавачки, и купувачки, и техните деца, захвърлили играчките в специалния за тях кът, ревяха оглушително. Но всички викове бяха заглушени от мощна сирена.
Сирената виеше над изпадналата в паника тълпа като смъртно ранен Левиатан*. Йожен-Оливие се надигна от асфалта. Както можеше да се предположи, никой не бе забелязал, че един от минувачите се беше хвърлил на земята миг преди взривът да избухне.
[* Библейско чудовище. – Бел.ред.]
Колата на „Бърза помощ“ разсичаше човешкото множество. Не беше ясно накъде са се втурнали хората – дали бягат ужасени далеч от мястото на взрива, дали любопитстват да погледнат по-отблизо. Впрочем, както винаги налице бе и едното, и другото, което задълбочаваше неразборията.
Една от най-младите служителки на магазина, не продавачка, а чистачка, без да е свалила дори силиконовите си ръкавици, внимателно прескачайки парчетата строшени стъкла, беше се показала от дупката в счупената витрина, без да се притеснява ни най-малко от напълно откритото си лице – нещо, което е позволено само в помещение, посещавано единствено от жени. Кой ли ще я накаже сега!
— Какво става там, Шабина? – извика жена със значка на администратор, без да се показва иззад щанда с мостри на копринени драперии.
— Избухна бомба! – звънкият глас на момичето бе в дисонанс с баса на сирената и се чуваше надалеч из етажа, изпълнен с вопли и стенания. – Взривили са кола, виолетов мерцедес, вдигнали са го във въздуха! Такъв един разкошен джип, видях го като паркираше! Леле, шофьора дори не се опитват да го извадят, колата гори като факла, дойдоха пожарникари, но дори не гасят огъня! Вижда се как човекът седи зад волана, целият в пламъци! И бързата помощ дойде, но лекарят само махна с ръка! Махна и отиде да оглежда ранените, дори не се приближи до мерцедеса! Ама направо на нашия паркинг го взривиха!
Зейнаб се вкамени. Виолетов джип, марка мерцедес, паркиран пред магазина! Преди десет минути, когато двете с Асет тъкмо се насочваха към щанда за бельо, кади Малик й се обади, че наближава магазина. Но дори не затова, в края на краищата, нали има най-невероятни съвпадения, просто Зейнаб безпогрешно усети, че вече е вдовица. Ужасната сигурност в случилото се й даваше друго – незнайно откъде появилото се, обхванало цялото й същество, също както огънят бе обхванал мерцедеса на мъжа й, остро чувство на обида, сякаш я бяха излъгали, окрали, нагло й се бяха присмели в очите някакви незнайни врагове – и сега те й се подиграваха, сочеха я с пръст, кривяха й се. Напразно бе платен костюмът „Първата роза“, напразно бе поръчано тъмнорозовото боди, напразно бе опакован марковият парфюм „Опиум“ и разноцветните гелове за коса. Ами кадифените пантофки, ами бродираната с бисери чантичка?! Тези покупки бяха направени напразно, а други нямаше да има. Жената на девера й, подлата Емине, нищо и никаква туркиня, която винаги е завиждала на Зейнаб, отсега нататък ще следи вдовицата да спазва приличията. Всички приличия.