„А пък ние нямаме дори бронирани жилетки – с горчивина си помисли Ларошжаклен. – Що за малшанс, защо в армейския склад нямаше бронежилетки? А пък има всякакви други боклуци, дори парфюмирани кърпички.“
— Сега така ще налетят, че ще ни се разкаже играта. – София презареди оръжието си. – Без глупости, нали? Всички сте наясно кого трябва да отстреляме най-напред, нали?
— Офицерите – каза някакво момче, което я гледаше с обожание.
— Аз пък насмалко да реша, че някой не е вдянал! – Неземните очи на София се смееха. – Без командване войската се превръща в стадо.
— Ще се опитаме да ги превърнем в стадо овни, които те толкова обожават – момчето грейна.
— Добре, Анри, сдавам командирския пост, макар че ще остана малко да пострелям като обикновен войник. След един час ще започне да се стъмва. Трябва да се готвим за изкарването на ченгетата от Нотр Дам.
Ларошжаклен мълчаливо кимна, преди да долепи око до оптическия мерник. Прозвуча първият изстрел. Първият изстрел винаги е камъчето, което раздвижва лавината. И тя се раздвижи.
* * *
Абдула с всички сили се мъчеше да се промъкне към задните редици, да се скрие зад гърбовете на другите. Ако можеше да знае преди една седмица колко ужасно ще се промени толкова уреденият, толкова благополучният му живот! Направо щеше да се изсмее и да реши, че го занасят! Няма го вече благодетелят му, сега вече няма кой да го измъкне от общата маса, втурнала се по голия мост срещу автоматните откоси! Негов ред е да си изцапа мундира, провирайки се през нагорещеното желязо. След малко ще се мушне под каросерията на булдозера, а после ще излезе на открито, макар и зад другите, но ей сега, когато топлото желязо го пусне от тъмната си спасителна стряха, той ще прекоси чертата… Напред, командата е – напред… А встрани е отворената врата на смачканата кабина на камиона. Тя напомня череп на кит или на някакъв морж, кой ли ще наднича сега в нея!
Абдула се вмъкна в кабината. Тъкмо навреме. Почти в същия миг покрай него, като псуваше и пухтеше, се промуши следващият войник. Още по-следващият изскочи на празния асфалт вместо него, а той, той май ще изчака тук.
* * *
Новите атакуващи се спъваха в телата на падналите. Най-голямо струпване на тела се беше образувало край догарящата барикада.
* * *
Дали да не се задейства тегличът, помисли си Касим. Сега би могла да се разтури тази купчина. Прекалено много са загубите при преодоляването й. Но кой знае защо той не бързаше да отдава заповед.
* * *
Благодаря на Бога, че имаме толкова патрони, помисли си Ларошжаклен. Но колко многобройни са те, да не би да са докарали войските от цяла Франция?
Вече бяха се появили и ранени, жените християнки от катакомбите ги изтегляха встрани от мостовете, доста сръчно им оказваха първа помощ, нали в гетата винаги имаше недостиг на лекари. И те бяха свикнали да се оправят сами с всичко, когато беше възможно. Но ако някой се вгледаше в този безумен мравуняк на битката, щеше да забележи, че някои от жените не превързваха ранените с бинтове. Коленичили на асфалта пред проснатите тела, те оставаха известно време неподвижни, с броеници в събраните длани, навели глави. Но прочели молитвите си, веднага се изправяха, целуваха загиналите по челата и бързаха обратно към барикадите.
Бързаше и Мишел, като хлипаше в движение и подсмърчаше с нос, бършейки сълзите си с длани. Пръстите и на двете й ръце бяха изтръпнали и я боляха – повече от час, преди Филип-Андре Брисевил да изпусне последния си дъх, измъчен дъх, от който сините му устни направо станаха лилави, а изпъкналите на челото му вени почерняха, тя държа дланите му в своите. Белите му дробове не издържаха на дима и саждите. Колко се измъчи той, горкият мосю Брисевил!
Мишел не се мъчи нито една минута. Тънките й токчета се спънаха, както тичаше и тя падна на колене, а след това по очи.
— Може в чантата й да има някакви медикаменти, ти разбираш ли нещо от медицина? – Четиринайсетгодишният Артур, заел от самото начало позиция до Жана, се метна към Мишел с два скока – тя беше паднала съвсем близо до барикадата.
— Вече няма нужда нищо да разбирам. – Жана внимателно намести къдравата глава на Мишел до дънера на кестена. – Стреляй и не се тревожи за нея. Тя има празник.
Първата атака се провали. Макисарите стреляха вече по гърбове, по бягащите, просто за назидание. От облечените в мундири на моста вече не беше останал нито един във вертикално положение.